Не сте влезли в системата

Sliven online

Sliven online
 

Начало

Категории новини

Други категоризации

Новинарски сайтове

Други източници на новини

Източници на новини

Търсене

Преводач

RSS

Сливен. Новини от източника. Последни новини

В навечерието на 24 май отличие за Кристин Баджева В ХІІI НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС “БОГ Е ЛЮБОВ”

25 май 2014 14:30, Станимира Арнаудова (Хуманитарна гимназия)
Излъчване: ПХГ "Дамян Дамянов" преди 6 години, брой четения: 1566
24 май

ХІІI НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС “БОГ Е ЛЮБОВ”

 

 

Нашите небесни покровители

/есе/

 

Очите ми ловят слънчевите лъчи. Заслепена съм, но виждам. Не, не с очи. А с Душа. И виждам как се спускат бавно над мен. Големи крила, обагрени в цветовете на светлината. Те излъчват сребристо сияние и протягат нежните си бели ръце. Не, нямат лица. Но знам, че са красиви. Те светят. Дъхът им, нежен бриз, по – лек от перце и по – животворен от глътка вода в изгаряща пустиня, ме докосва. Кожата ми го попива, косите ми се движат с ритъма му. Не, не сънувам. Сигурна съм. Аз ги виждам. Толкова са красиви, толкова ефирни, и в същото време дават сигурност, която само аз мога да усетя. Те не защитават тялото ми. Знам. Знам, че те пазят нещо много по – ценно за мен. Те пазят Душата ми.

Слънцето се скрива. Те изчезват. Аз лежа, а топлата прегръдка на нощта ме е обвила. Нима беше сън? Толкова реален, аз още мога да усетя финия дъх по лицето си. Къде съм? Тъмнина. Очите ми, все още заслепени от сребристия им образ, не могат да привикнат към мрака. Ставам. Тръгвам. Нямам път. Нямам посока. Вървя. Не усещам нищо. Аз съм там. Сама. Страх. Бавно пълзи към мен. От какво се страхувам? Но тук няма нищо. Наистина, нищо. Вървя. А пред очите ми блестят големите бели крила. Краката ми стъпват бавно, но сигурно. Не бързам. Но знам къде да отида. Не, не аз. Тя, Душата ми знае. Вървя. Тишина. Дори стъпките ми не се чуват. Дъхът ми едва отеква в тъмнината. Следваща глътка въздух и...

Мракът ме хваща за гърлото. Този демон, незнайно откъде появил се, може би причинител за тъмата, може би следвал ме неотлъчно, ме притиска. Той е черен. Дъхът му поглъща всяка капка живот. Задушавам се. Невидимите му груби ръце стискат здраво. Лицето му е безкрайна бездна. Това е той – гневът. Това е тя – завистта. Това са те – ревността, агресията, злобата. Омразата. Всички те, слели се в едно, ме дърпат. Не усещам нищо под краката си. Потъвам. Давя се в мрак. Давя се в грях. Тя, Душата ми, иска да избяга. Аз също. Боря се. Но борбата ми е напразна. Все едно се опитваш да спреш буря само с двете си ръце. Въвличат ме в дълбините, водят ме в царството на хаоса. Нямам сили дори да издам стон.

Но точно преди да предам и последната си въздишка, последния си дъх, последната надежда, точно преди да се оставя да ме заличат, аз виждам. Тя, Душата ми вижда. Тази тъмнина е раздрана от ярко сребърно сияние, от големи бели криле. Красивите им лица светят. Те озаряват тъмнината. Прогонват мрака. Заличават хаоса. И аз светя с тях. Усещам как ме вземат в прегръдките си. Поемам от животворния им дъх. Чувствам се в безопасност. Те ме спасиха. Те спасиха Душата ми. Усещам се лека и ефирна. Усещам нежните им бели ръце, които здраво са ме притиснали към тях. Усещам сигурността в цялото си съществуване.

Аз съм спасена.

Знам, че те ще си тръгнат. Но знам, че винаги ще са при мен. Оглеждам ги. Лицата им светят. Но там, където трябва да са очите, забелязвам едно златно сияние, като звезди на небосвода. И тези златни звезди са изпълнени с любов и топлина.

Сега съм в безопасност. Светлината е навсякъде около мен.

Отиват си. Големите им бели криле бавно ги понасят.

Отиват си. Сребърните им силуети се губят в небето.

Отиват си. Красивите им лица изчезват.

Събуждам се.

Над мен, надвесена, с усмивка на лице стои тя. Силуетът й излъчва едва доловимо сребърно сияние. Нежните й бели ръце ме милват. Тя ме дарява със сигурност.

Поглеждам към лицето й, а в кафявите очи на майка ми светят златни звезди.

 

 

Кристин Баджева – XIа клас,

Хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“, гр.Сливен

възрастова група ХІ и ХІІ клас