ИВАН ЛАНДЖЕВ: МИСИЯТА НА ХУМАНИТАРИСТА Е НЕПРАКТИЧНА, НО ЗАТОВА ПЪК БЛАГОРОДНА

Писах краткия текст по-долу миналата година, по повод празника на гимназията си. Бяха просто няколко думи от сърце, отправени към учениците. Сега обаче е по-уместно да се отнесат към общинарите, които – научих вчера – желаят да закрият Хуманитарната гимназия в Сливен...

Разочарован съм, но не мога да кажа, че съм изненадан от този пореден полет на административната мисъл в България, който някак си, по своя логика стига до ей такива заключения: „В обществото ни много неща куцат, следователно решението е да закрием повече училища.“

Не съм изненадан, защото в моята родина глупостта е у дома си.

Иска ми се да бъде другояче. Отказвам да приема, че рецептата за по-добро общество е да има по-малко четящи хора.

* * *

Покрай такива поводи е прието да се започва с дълбоки цитати от велики умове. Например нещо от рода на „Който отвори врата на училище, той затваря врата на затвор“ или друго подобно. И то ще е вярно, красиво, с напълно уместен патос. Но въпросът не е в това.

Работата е там, че разбираме нещата винаги по-късно. Осъзнаването не е ранна спирка от житейския маршрут, човек винаги слиза на нея със закъснение. И слава Богу, защото иначе цялото живеене щеше да е неимоверно скучно и предвидимо.

Повечето от вас надали точно в момента си дават сметка що за здрава основа е гимназията и колко важно стъпало към бъдещето е тя. Аз поне със сигурност не си давах, докато бях ученик. Това беше в едни странни времена, в които дори нямаше фейсбук. Налагаше се момчетата и момичетата да си говорят на живо помежду си. И понеже нямаше смартфони, трябваше да се гледат едни други. И тогава, и сега, общуването между хората си остава голям проблем.

Не знам доколко съм успявал пълноценно да общувам с учителите си и да ги разбирам. Надали въобще съм се сещал, че това с разбирането е двупосочно и се очаква не само теб да те разбират, но и ти да разбираш Другия. Ако ще Другият да ти пише забележки и отсъствия. Вероятно не съм се справил, защото години по-късно осъзнах какъв лукс е всъщност това: на едни хора, които не са ти роднини, да им пука толкова за теб, за твоето развитие, за това какво ще става с живота ти занапред.

Защото в момента, в който човек излезе от училище, моментално го връхлита истината, че на практика на никого не му пука. Никой не е длъжен да се интересува от теб – оправяй се. А докато е вътре в класната стая, в коридорите, в салона, в двора пред баскетболните кошове, същият човек приема интереса към себе си за даденост и дори му е досадно. Не е даденост. В действителност тъкмо този е предметът на хуманитаристиката: разбирането на човека, на диалога между теб и Другия, смелото впускане в езиците, на които общуваме.

Какво се очаква от един възпитаник на хуманитарна гимназия и бъдещ – нека използваме тази помпозна дума – хуманитарий? През годините успях да си формулирам личен отговор на този въпрос. Ще ви го споделя: според мен от такъв човек се очаква да говори езиците на света. Да е запознат с историята на света и да чете класическите текстове, които днешният век е наследил от предишните. Да се опитва да разбира света и – това е ключово – с цялата тази подготовка д а к р и т и к у в а с в е т а. Не да го изчислява, пресмята и да се чуди как да спечели от него.

Както се вижда от изброеното, мисията на хуманитариста е непрактична, но затова пък благородна. Признателен съм на училището си, че ме насочи към нея.

P.S. Не го закривайте

__________________________________________________________________________

Иван Ланджев (1986) е поет, есеист и сценарист. Доктор по руска класическа литература (СУ "Св. Климент Охридски"), преди това е завършил философия и културология в същия университет. Победител в Националния конкурс за поезия "Веселин Ханчев" (2009), носител на Наградата за дебют "Южна пролет" (2011), на наградата "Памет" (на името на Георги Рупчев) (2014), два пъти номиниран за Националната награда за поезия "Иван Николов" (2010; 2014). Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихотворения са преведени на английски, немски, испански, италиански, словенски, хърватски, словашки, арабски, маратхи. Автор на стихосбирките: "По вина на Боби Фишер" (2010) и "Ние според мансардата" (2014).