Не сте влезли в системата

Sliven online

Sliven online
 

Начало

Категории новини

Други категоризации

Новинарски сайтове

Други източници на новини

Източници на новини

Търсене

Преводач

RSS

Сливен. Новини от източника. Последни новини

Рецензия за за книгата "Енигмата на времето" на акад. Иванка Денева

03 февруари 2021 11:40, Людмила Калъпчиева
Излъчване: Туида Нюз преди 3 седмици, брой четения: 87
"Енигмата на времето"

Pецензия на д-р Росица Чернокожева от Института за литература при БАН за новата книга с драми "Енигмата на времето" на акад. д-р Иванка Денева, озаглавена "Границите на човешкото страдание".

 

Обичам хубавата старинна българска дума подадине. То е дар от Бога. (Каква беше изненадата ми, когато вече бях написала първото изречение на този текст и срещнах същата дума, употребена от авторката в пиесите є!) Мисля, че Иванка Денева притежава точно това качество. Да си ярък творец е и орисия. Колкото повече опознавам писателката и творчеството и, толкова у мен се издига възхитата от силата на тази жена. Мога да нарека творбите и аутопсия на човешката мъка. И откъде у тази крехка, фина и елегантна физически и душевно жена толкова сила да живее постоянно с мъката на своите герои, да я преекспонира в дните и нощите си, когато се раждат образите в творбите и. Това изисква невероятна сила и дисциплинираност на духа. Да направиш такава дисекция на човешката душа не е за всекиго работа. Това себеотдаване не може да не предизвика човешко и читателско възхищение.

 

Иванка Денева, дълбоко чувстваща и подтиквана от набраната инерция на талантливото си писане, има основателното самочувствие да пробва търсещото си перо във всички жанрове. Минала в младостта си през стиховете, по-сетне – разказите, романите, ето че тя ни поднася и своите драматургични творби. Започнах да чета книгата и с пиеси „Енигмата на времето“, така както ме привлякоха заглавията им. Първо „Аутопсия на мъката“, после „Копнения“, после „Гледецът на Бога“. Самите заглавия са много точно подбрани и съответстващи на текста. И ги усетих. Тези творби са драматични и разтърсващи като гръцки трагедии. Но и звучащи много родно. Първото впечатление от всичко – човек, книга, филм, e най-важно и точно. Тогава реакциите ни са интуитивни и незатлачени от идващите после разсъждения.

 

Дълбоките човешки страсти, които движат драматургическото действие в тези пиеси, са все екзистенциалните въпроси: живот, смърт, любов, омраза, насилие, страдание, прошка. Драмите на Иванка Денева се отличават с това, че чувствата, мислите, действията на героите са все по ръба на нормалното и патологията. А границата между тези прояви е много тънка и фина. Сещам се за теста на видния наш психоаналитик д-р Давид Иерохам, озаглавен „Не/нормалността, която ни свързва“. Можем ли рязко и твърдо да назовем: това е нормално, това – не! И дали в този живот ни свързват нормалните ни или спицифичните тъмни, сенчести страни на личността ни.

 

В „Аутопсия на мъката“ патологията на героя довежда до насилие над младото момиче, наето в къщата му като „слугиня“, със статута, който той и дава и като негова дама. Сексуалното безсилие на бизнесмена се изражда в алкохолизъм и насилие. Но всичко е толкова завоалирано и перфидно в началото. А че страстите движат света, ни убеждава историята, която се разиграва в „Копнения“. Любовта към една и съща жена ще изправи двамата братя един срещу друг. В другата сюжетна линия в същата пиеса е копнежът по рожба в едно семейство и невъзможността да я имат. Голямата обич и мъка ще породят и прошката този най-скъп за тебе мъж да е щастлив с друга. Каква сила ще те движи, какво вродено благородство и колко обич трябва да носиш – да си самотна като кукувица, само и само той да е щастлив. В „Покаяние“ пък любовта към един и същи мъж ще изправи две сестри една срещу друга и ще завърши с една неочаквана смърт. Това са все общочовешки сюжети, които се срещат по всички географски ширини, които раздират душите човешки навсякъде по света. Затова са и толкава общовалидни и въздействащи.

 

Една особена естетика бележи женските образи в драматургичните творби на Иванка Денева. Те са винаги озарени от вътрешна красота и белязани с фатална женска хубост. Те са като Йовковите и Талевите героини. Класически обречени на драматичен и комплицирано нелек живот. Дори лудостта на Стефания (Фанка) привлича по необясним начин художника Слави Дулев. Животът в тези драми тече по един реално/нереален път и в някакво сънно-призрачно пространство. Те са като това, което в психоанализата се нарича „сънища наяве“.

 

И при тази трета книга от произведения на Иванка Денева, с която се запознавам, ще призная, че трудно чета нейните текстове. Не защото не са увлекателни или „четивни“, напротив – те са написани много професионално и майсторски, с великолепен стил и език, а защото докосват в нас най-съкровени и дълбоки пластове, чувства, стаени толкова дълбоко, че дори пред себе си не смеем да ги признаем. Краските са толкова сгъстени и наситени, че имаш нужда от време на време да се откъсваш от тези истории, които те обсебват и просмукват като бавнодействаща отрова. Имаш нужда от дълбока глътка въздух, за да продължиш. На много места в драмите просто дъхът ти секва.

 

Иванка Денева доказва, че умее да води майсторски драматургичното действие. Завръзката, развитието на образите, кулминацията се раздиплят неусетно и психологически правдиви и логични. Сигурна съм, че и тук, както при всички големи майстори на словото, героите в хода на своето вътрешно логично развитие и самостойност понякога са изненадвали създателката си. Всеки сполучливо изваян образ понякога тръгва по път, който авторът не е предполагал или си е представял. Образът започва да води писателя. Дали е мислела Иванка Денева, че Стефания от „Гледецът на Бога“ ще я изправи така автентично пред картините на лудостта и епилептичните си припадъци или пред страстно-нежните си любовни пориви към художника. Или че Дария от „Покаяние“ ще стане неволна, но като че ли и допускано по житейските закони причинителка или свидетелка (тук е трудно да отсъдим – а и имаме ли право) на смъртта на обикнатия и от нея приятел на сестра є Светодар. В страниците, където в „Покаяние“ се описва фаталното падане на Светодар по стълбите на високата камбанария, дори слогът е накъсан и задъхан, така както задъхано четем и ние.

 

Както психоаналитиците знаят, в играта детето изненадва сам`о себе си в една добавъчна реалност, на границата на реалност и въобрaжение. Добавъчната реалност е като детската игра и е характерна за психодраматичната практика като едно защитено, конфиденциално пространство. Това не изключва неочаквани житейски и драматургични ходове. В този ред на мисли протагонистите в някои от творбите на Иванка Денева, така както започват сами да направляват съдбите си, достигат и до друга специфика на психодраматичното действие. Това е сцената, която протагонистът като че ли на финала конструира сам, т.е. така подрежда ситуацията и пространството, че да се освободи от тегобата си и да се изживее катарзис. Финалните сцени на драматургичните творби на Иванка Денева като че ли наистина сами сътворяват това фикционално пространство. И едно е сигурно – този, който изживява катарзиса, е читателят. Колкото и драматично да завършват пиесите, те носят едно вътрешно озарение, едно Божествено просветление, че в живота си, каквото и да правим, имаме основно отношения с Бога.

 

Всяка творба носи своята специфична атмосфера. Ако в „Копнения“ доминира приглушеността и смирението на прошката, в „Гледецът на Бога“ прозира една Божествена святост, която идва от това, че „лудите“ и децата са най-близо до Бога, в „Покаяние“ през цялото време витае фаталността, която в края, като разсичане на Гордиeв възел, разрешава сложните отношения в своеобразния любовен триъгълник.

 

Вярна е мъдростта на владика Николай Велимирович1 : „По който и път да вървиш, ще срещнеш Бога. Напразно бягаш от Бога; не можеш да се скриеш. Той наистина няма да те гони, но ще те чака. Той няма да те чака само там, където си Го оставил. Ще те чака по всички посоки и краища на света“ (Йеротич 2014: 13).

 

Драмите на Иванка Денева правят впечатление с широкия си културологичен пласт и диапазон. Сюжетната линия определя дали творбата ще звучи по-регионално родно като в българското село в „Паметта на времето“ или ще е поставена в по-широк интелектуален, бих казала, европейски контекст. Например с драмата „Покаяние“ много фино се прокарва една тенденция на интелктуалност и общозначимост. Такава атмосфера се чувства и в пиесата „Пансион на края на света“, чийто сюжет е животът в старчески дом за бивши творци на културата. С няколко щриха само авторката характеризира героинята си от „Покаяние“ – бивша студентка – като култура и интелект. Творбата е подчертано психологична. Не само защото действието отчасти се развива в кабинета на виден психиатър, когото младата героиня Дария иронично нарича „д-р Фройд“.

 

Дълбокото вглеждане в историята на отношенията между две сестри изисква и психоаналитична трактовка. От психоанализата знаем за сиблинга (ревността) между децата в нуклеарното семейство. Има и такава мисъл, че след майка си една дъщеря най-много мрази по-голямата си сестра. В порастването отношенията между децата търпят промени. Ако при раждането на ново бебе, по-голямото дете изпитва към новороденото неприязън, дори пожелание да се случи нещо с него, после ролите се обръщат. В тази пиеса се преплитат сложните взаимоотношения между две сестри, обикнали един и същи мъж, но и драмата на по-малката – Дария, е, че сестра и Дивна я е предала, обезличила е всичко свято и тайнствено между тях, в което те при порастването си са се клели.

 

В случая „Малкият Ханс“ на Фройд бащата на малкия Ханс води анализата на сина си и предава думите на Фройд, който е знаел, че щом се роди по-малкото дете, Ханс ще обича много майка си и баща си и ще се ядосва от тази поява на бебето. Малкият Ханс възкликва: „А да не би г-н професорът да говори с Бог, че знае така предварително нещата!“. Фройд в бележките си възкликва: „Прекрасен мъничък Ханс! Дори и от възрастните не бих искал по-добро разбиране на психоанализата (Фройд 1993: 375). Поставянето на такива пиеси като „Покаяние“ и „Дом на края на света“ биха правили чест на всяка родна и европейска сцена.

 

Прави впечатление, че някои реплики на героите са толкова общовалидни и звучащи философски, че дори и извън контекста, те са като постулати, поговорки, всеизвестни истини. Това носи една общовалидност на темите и образите – колкото и конкретни да са, те са и обобщение на тенденции в обществото и времето, което отразяват. Сентенции като: „Сърцето е птица, чоджум. В пранги да го оковеш – ще ги счупи и… излети!“, „Не е малка сила да… приемеш кое ти е от Бога отредено, сине!“, „Човекът, слаб и колебаещ се, но жадуващ да надникне в себе си и отвъд брега на Времето!“ носят атмосферата и духа на изграждащото се драматургично действие.

 

Образите в пиесите са дълбоко психологически обосновани – бизнесменът Дъбовенски от „Аутопсия на мъката“, склонен към насилие, от малък е расъл в среда, в която бащата е бил също насилник – в методите му не е изключен и „малко кютек“. Криминално проявеният Паско от „Отвъд чертата“ ще се вгледа в детството си и ще открие, че от дете, което обича „Малкият принц“ на Екзюпери ще стигне до подсъдимата скамейка.

 

В своите пиеси Иванка Денева много вярно предава духа на времето, в което те се развиват – дали това са последните години на социализма или периода на „прехода“ – времето е разкрито автентично, макар и някога с по един щрих. Ето – майката на Липа (Олимпия) от „Аутопсия на мъката“ е в Гърция да бере портокали и Липа трябва да се издържа сама като студентка, в „Покаяние“ майката на двете сестри Дивна и Дария е вдовица, едва свързваща двата края, в „Отвъд чертата“ и „Паметта на времето“ ще стане дума за разграбването на държавата и обричането на много хора на безработица и оскъдица, а в „Пансион на края на света“ ще отрази окаяното положение на група бивши дейци на културата в съвременните условия на незаинтересованост от държавата към тях като творци, както и техните заслуги. Особено майсторски Иванка Денева представя тази тъжна излинялост и вехтост на обстановката и духа в пансиона. Времето като че ли е спряло за тези „бивши“ хора. Хора-интелектуалци, между тях и Волошин, играл в Кралския Шекспиров театър, а сега подхвърляни от съдбата и обречени на подаяния и забравени и от Бога. Изключителна е тази пиеса за заника на живота, в който човекът още бленува за влюбване, внимание и топлота. А героят в „Паметта на времето“ ще нарече себе си „поданик“, но във връзка, че е стигнал дъното.

 

Иванка Денева не се побоява да надникне в най-невралгичните и заобикаляни като нелицеприятни места в обществения живот – затвора, казармата, дом за възрастни хора, дом за лица с увреждания, клошарите на сметището. И не само надниква, но и търси причините, изследва явленията и тенденциите, характерната атмосфера, които водят до извращения и насилие на тези места или до физическото и духовно обезличаване на хората като човешки същества. Пиесите на Иванка Денева имат една колкото класическа, толкова и модерна архитектоника. Първото действие винаги е ударна, ефектна, актуална драматургия от сегашното, настоящето. Постепенно чрез реминисценциите се разкрива миналото и се оформят характерите на героите. В някои пиеси има подчертан акцент, като се търсят корените на проблема в детството. Напластявайки бавно краските, търпеливо и психологически подплатено сцените, се достига до обобщения и развръзки в съдбите на героите, които следват логически, макар и някога чрез изненадващи ходове в действието. С тази си конструкция творбите съвсем точно се доближават до една психодраматична сесия – настояща сцена, последвана от търсене на аналог в миналото, най-често детството, и финална сцена, водеща да катарзис и освобождение от дисфункцията на протагонистите. Не бих подминала дори и ремарките. Точни, рисуващи обстановката, културологичния фон, пласт. Всяка дума тук има значение и си тежи на мястото. Някъде лаконични, охарактеризиращи героя само с един щрих, другаде – обстоятелствени и подпомагащи за навлизане в атмосферата на пиесата. Ремарките, издават богатата култура на авторката и нейното сполучливо обхващане на контекста на сцените. При едно поставяне на театрална сцена (а защо не и като сценарий на филм) те биха били чудесни репери в сценичното действие

 

Като умел психолог, Иванка Денева ще насочи вниманието към патологията, към обществено неприемливото прекрачване на чертата в „Отвъд чертата“, към съдбата на затворника, криминално проявения. За вещия писател затворникът не е само „случай“ – той е човек, носещ своята житейска драма и кръст. Тук не е валидна теорията на Ломброзо, че престъпникът се ражда такъв. По-близо сме пак до психоанализата и твърдението на Фройд, че детето, „малкият човек“ до 4-5-годишна възраст е вече оформен и после само преекспонира това в по-нататъшния си живот. В „Отвъд чертата“ в центъра е образът на младия човек, попаднал в така нареченото „Трудово-възпитателно училище“ и като криминално проявен бъдещето му е убито – той е белязан безвъзвратно и ще стане „чужденец в собствената си страна“. Чрез думите на психолога на затвора ще се заговори за това как в човешката природа е заложено да жадуваме да „преминем отвъд чертата“ и човек сам се поставя на такива изпитания.

 

В пиесите прави силно впечатление на места и чувството за хумор на Иванка Денева при обрисовката на героите. Хуморът тук идва и от ситуации, и от каламбури в диалозите между героите. Авторката често охарактеризира своите герои чрез начина им на говорене – диалектизми, архаизми, жаргон. Това още повече уплътнява образите, прави ги живи и автентични.

 

Тези десет пиеси на Иванка Денева надникват в душата на човека и времето, като се опитват да разгадаят коя е тази сила, която ни тласка да докоснем енигмата на времето. Но може би на човек неслучайно не му е дадено да знае всичко.

 

Литература Йеротич, Владета. Християнството и психологическите проблеми на човека. С., Фондация Покров Богородичен, 2014, с.13. Фройд, Зигмунд. Анализ на фобията на едно петгодишно момче.[Малкият Ханс] // Зигмунд Фройд. Детската душа, С., „Евразия“, 1993, с. 375.

 

Иванка Денева, „Енигмата на живота“, изд. „Български писател“, 2016.

 

Читателите могат да намерят рецензията в брой 4, 2021 г. в "Литературен вестник".