Не сте влезли в системата

Sliven online

Sliven online
 

Начало

Категории новини

Други категоризации

Новинарски сайтове

Други източници на новини

Източници на новини

Търсене

Преводач

RSS

Сливен. Новини от източника. Последни новини

Отворени страници от живота на поета Дамян Дамянов

03 юни 2022 16:08, Людмила Калъпчиева
Излъчване: Туида Нюз преди около 1 месец, брой четения: 192
Сливенско дело 1 юни 1964

„Стихове пиша с едничката мисъл

да съборя стената между себе си и хората.

Аз не мога да отида при тях,

нека песните ми да идат и им кажат, че ги обичам”

Дамян Дамянов

За Дамян Дамянов е писано много – от писатели, поети, журналисти, от известни и неизвестни, от близки или почти непознати ...

Наш дълг е да споделим онези неотворени и забравени във времето страници, съхранени в Отдел Държавен архив – Сливен с едничката цел: да достигне до читателя онази светла нишка информация, която да добавим към образа на лирика и човека Дамян и така да продължим неговата воля.

Дамян Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен и завършва Мъжката гимназия „Добри Чинтулов”. Сред неговите съученици, съмишленици и довереници има имена, които са запазили до последен дъх в сърцето и спомените си топло чувство за своя съученик. Момчето с физически недъг - окови, а с душа на пойна птица. Птица, която с песните си ни отвежда в безкрайността на чувствата и в дълбочината на философските умозаключения ... Тази топлина и възхищение пред таланта и характера на познатото момче проличават в отношението им към неговите грозновато написани писъмца – скътани и пазени като съкровище. Именно те носят в себе си зрънца от болката на един младеж, различен от връстниците си, но силно обичащ живота и мечтаещ да изживее всеки един миг пълноценно ... Имената на доверените приятели присъстват тук напълно заслужено, защото именно благодарение на тяхната добра воля са се запазили и са предадени за поколенията писма и стихотворения, статии и др., свързани с жизнения и творчески път на Дамян Дамянов.

Ще Ви запознаем с една част от страниците, следвайки целта си - да разкрием непрочетеното.

Един от тях е проф. Божидар Бойчев, съученик от Сливенска мъжка гимназия, в чийто личен фонд се пазят писма на 18-годишния Дамян. (ф.1233, оп.1, а.е.36). Ето какво четем в тях:

17 дек. 1953:

„Драги Божко,

Вчера получих писмото ти и много се зарадвах, че още един стар приятел не ме е забравил. Право казваш, че много от дошлите в София мисят, че са родени там и за родното място си спомнят само, когато трябва за „единодушие да са софиянци”, да се подиграят на „провинциалната простащина”. На такива нашият Алеко казва: „Пази, боже, сляпо да прогледа!””

2 ноем. 1953:

„...Аз не се чуствам твърде добре. Впрочем, нищо ми няма, но настроението ми е „кефсис” – същото, като времето. Всички сте в София и аз цял ден кукувам самичък...”

29 ноем.1953:

„ Драги Божко,

Писмото ти, братко, получих преди повече от седмица, но право да си кажа бях забравил, че не съм отговорил, беше ми останало в ума, че съм ти писал веднага. Тъй като обаче не получих писмо от теб ( което разбира се е правилно) разбрах, че редът на писането е бил мой. Стават грешки! Човещина! Вярвам обаче, че ще бъда извинен...

Всеки случай, напълно приемам критиката Ви ( и на двамата) като правилна! Почти същото каза и Кумчо Вълчо, като беше тук. И аз все се каня да преработя стиховете си и все с това си оставам. ..

Ние (аз и мама) след една седмица идваме в София. Затова и недей ми писа – положително няма да ти получа писмото. На мен, братко, хич не ми се помисля за София. Тия дни съм с едно особено носталгично настроение, макар че още съм тук. Наистина, като си помисля - малко са хубавите спомени от Сливен – всичките ми са тежки дни са свързани с него, но все пак, когато човек се разделя с нещо, той забравя лошото. Не знам дали и ти си изпитвал това чувство, но поне с мене е така сега: лошите спомени са оставили в душата и мъничко сладост, именно защото са преживяни в родните места. И когато човек трябва да ги напусне, това „мъничко” изплува и ти забравяш „многото”...

Свършвам! Скоро ще се видим!

Бъди здрав!

29 ноем. 1953г. Твой Дамян”

 

Иван Ил. Иванов, друг негов съученик, също е запазил сърдечни чувства към Дамян Дамянов в спомените си ( ф.1061, оп.1 а.е 29):

„ ... Помня Дамян винаги засмян, въпреки тежкото му състояние... Дамян обичаше Сливен, неговите калдаръми, вятър и чудната природа, която го е обгърнала от всички страни ...

Дамян се смееше силно и заразително.

Беше и сега си е добър. От богатата си библиотека раздаваше книги дори и на тези, в които не беше много сигурен, че ще му ги върнат. В гимназия „Д.Чинтулов” по литература беше огън. Със стиховете си печелеше литературните Чинтулови конкурси. Развиваше теми на свои другари от другите класове. Помагаше на слабите ученици, на които им предстоеше поправителен по български език.

Той е рядко скромен. Винаги е писал за помощта, която са му оказвали приятелите и другарите и нито един ред не е отбелязвал за помощта, която той е давал на другите.

Ако нещо ти тежи на душата, сподели го с Дамян – той ще те разбере, целебно ще ти отговори и нито дума за споделеното с него пред други.

Всички го обичахме. . .

Винаги беше учтив към околните хора.

Работното му място – чисто и спретнато. Рядко съм го намирал тъжен и никога ядосан. Не помня да е повишил тон.

Беше точен и отзивчив - поеме ли задължение, изпълнява го в срок.”

 

Константин Шарков, сливенски поет и много близък приятел на Дамян Дамянов, е един от първите, с които е споделено стихотворението „Моя Нова година”. (ф.1201, оп.2, а.е. 93) Стихотворението е оптимистичен радостен вик, предчуствие за хубаво начало:

Моя Нова година

Във тая нощ се чувствам с крила

и толкоз думи имам да ви кажа!

Не гледайте под мойте очила –

от много радост погледът е влажен.

Че таз елха тук свети и за мен,

че има пълна чаша и за мене ...

Във тоз младежки клуб развеселен

и аз съм с вас край масата червена

За Новата година пея с Вас,

макар, че нивга не съм пял до днеска.

Та може ли без песни в този час

във тази вечер хубава, младежка?!...

О, тази буря, тази тук елха

ме връщат пак в детинските години!...

Лежат отдавна те зад мен в праха,

но замижа ли – пак пред мен ще минат.

Ще видя в тях: една елха блести,

но никак не поглеждам аз елхата.

Детинска, страшна мъка мен гнети –

загледан съм в нозете си сакати.

И мисля за безбройните деца,

които вънка гладни суровакат!

Те нямат в къщи грейнала елха

и тичат вън в студа за два петака...

Да, лют за тез деца бе Дядо Мраз...

Аз нямах пък крачетата им здрави.

Но все едно - и тез деца, и аз

нещастно детство карахме тогава.

Край мен сега е клубът цял засмян,

годината вратите му отваря –

аз тук не съм сакатия Дамян,

и вън не хлопат гладни сурвакари...

И щом часът дванадесет избий –

за всичко ново – пейте по-звънливо!

Навънка нека хала зла да вий –

то старото все с бури си отива!

София 26 дек. 1955 г. Дамян Дамянов

 

През годините в обкръжението на поета има плеяда съмишленици. С голяма част от тях Дамян Дамянов е поддържал редовна кореспонденция, обменяйки мисли - за недружелюбната към творците обстановка, за проблеми и трудности, за последните творби, подкрепяйки се по всеки възможен начин и давайки нужните критики и оценки. Други от творците са ценени заради своя опит и влияние, компетентност и рутина, канени са на литературни четения, на сбирки в литературни клубове за представяния на стихосбирки, книги и пр. В документите се срещат имената на Константин Константинов, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Владимир Василев, Петър Димитров - Рудар, Георги Хрусанов, Радой Ралин, Георги Джагаров, Константин Шарков, Симеон Султанов, Петър Незнакомов, Станка Пенчева, Банчо Банов, Андреана Радева и др.

Статии и отзиви за сливенския поет са писали Кирил Топалов, Петър Добрев, Иван Сарандев, Петя Александрова, Йордан Митев, Бойка Асиова и др., опитвайки се да разберат силата на този човек, неговата вяра, неговия кураж за живот, твърдостта на таланта и едновременно нежната му душа.

В дружеските писма, ясно, макар и някак между редовете Дамян споделя за своите проблеми, но болката сякаш отсъства. В писмо до Константин Шарков на първо място е подадената за помощ ръка:

„ ... Като дойдеш в София ще ходим по редакции. Ще ти помогна, до колкото мога, но не разчитай, че аз имам особен авторитет. Впрочем, обещавам ти всичко, в кръга на възможното ми. Това е! Ще те запозная с всички млади сили тук.

За сега друго няма. След седмица влизам в болницата на операция – ще ти се обадя от там, но ти пак ми пиши.

Чакам! Желая само успехи!

Дамян

5 май 1956 г., София”

Няма и следа от самосъжаление. В следващо писмо пак до К.Шарков, болката изплува, но това е болка за другите, макар сам той да е измъчен:

„Аз съм в ужасно настроение. Единадесет дена лежах в ортопедия, гледах куци, сакати, безръки и още не мога да дойда на себе си. Страшно ми е само като си спомня - хич не беше за моите нерви и дваж по-страшно го изживях от операцията. Сега подготвям цикъл стихове по тая тема...”

Щастливите събития в живота на поета, който е така неспокоен и сложен от ден първи, идват с влизането в живота му на неговата съпруга - Надежда Захариева. Надежда, самата тя поетеса, е активно до съпруга си, като по всякакъв начин подпомага и обгрижва неговия жизнен и творчески път. Нейното присъствие и появата на техния първороден син придава нов и дълбок смисъл на всичко в сивото ежедневие на поета: „Синът ми този свят преобрази, насели го със мисли по-големи”. Раждането на децата стават допълнителен извор на радост, на мотивация, на творческа сила и грижа . . .

Идват успехите и признанията ...

През 1985 г. Сливен тържествено чества 50-годишнината на Дамян Дамянов.

Поетът заслужено получава поздравление от Тодор Живков по случая:

„Скъпи другарю Дамянов,

С радост и най-искрени чувства Ви поздравявам по случай награждаването Ви с орден „Народна Република България” – I степен във връзка с петдесет годишнината от рождението Ви.” ( 18 ян. 1985 г.)

Обръщайки се към своите съграждани, в словото на поета особено вълнуват думите:

„... Трудно изкачвах стръмните стълби на Сливенска мъжка гимназия „Д.Чинтулов” – съучениците ми ме носеха на гръб. Адски трудно изкачвах дваж пъти по-стръмните стълби на живота – всички Вие, хора, ми помагахте...” (Сливен, 14 февр. 1985 г.)

Години по-късно, в статията си „Аз боледувам заедно с моя народ”, лирикът споделя откровено своето разочарование от политиката:

„ ... А много от сегашните лидери са увлечени от позата. Ръководенето трябва да е дълг и съвест, а не театър. Моето мнение е, че тези, които са се опитвали да управляват и са показюали, че не могат, трябва да си отидат. Така е, колкото и да ми е трудно да го кажа. Тези, кото са морално опетнени – също.

Може да е строго, но след като съм строг към себе си, оставам строг и към другите...” (ф.925, оп.5, а.е.44, л.32 , вестник „Дума”, 5 апр. 1991 г.)

Мислите в тази посока не спират. В писмо до Константин Шарков, Дамян Даменов споделя:

„Утешавам се и се успокоявам с едно: в ненормално време май най-нормалното за мислещия човек остава само това – да изкризи... Язък за България – беше хубава страна ... Но изглежда, малко й е била петвековната робия, та хукна да си я наваксва. То живот не е имало, те за фашизъм питат... Жалко за нас, за такива като тебе и мене: родихме се по негово време, а като ни вдигнеха в клас да го обясним, мънкахме. Ей за това сега самият той ни даде рядката възможност да си го преговорим и да го видим на живо. През носа ни излезе този преговор, но нейсе...” 25 май 1992 г., София (ф.1201, оп.2 а.е. 93)

Семействата на Константин Шарков и на Дамян Дамянов поддържат дълги години близки и искрени отношения.

Съученик на поета е и Николай Стефанов Султанов, стоял на един чин с него. Николай Султанов поема моралния дълг и чест да напише последните редове за Дамян на сбогуване:

„Ние бяхме с него и той беше с нас единадесет училищни години.

Четиридесет и шест години ни делят от ония юнски дни,

когато свалихме ученическите си фуражки и барети

и всеки пое по своя път в живота.

За Дамян този път бе стремглаво изкачване

до най-високите върхове на поезията.

Четяхме стиховете му, щастливи бяхме,

че всички радостно тръпнат от тях

и се гордеехме, че сме негови и той е наш.

Такъв ще остане завинаги -

нашият съученик, нашият другар, нашият съгражданин,

нашият поет, нашият Дамян Петров Дамянов.”

(ф.1061, оп. 1, а.е.29)

Нежната и измъчена душа на поета се пренася в света без болка на 6 юни 1999 г.

Завършваме със стих за Сливен и дълбок поклон към поета Дамян Дамянов:

 

„Сливен

Загвоздена в небето с две светулки,

полюшвана от утрин вятър пак,

до днес виси там още мойта люлка,

очаквайки си стария хлапак.

Тъй ще виси, дордето в някой късен час

пак се върна – старец у дома

и люлчините върви в миг се скъсат

и ме дадат на майката земя.”

Дамян Дамянов

 

 

Изготвил:

Венцеслава Маринова,

ст. експерт в Държавен архив - Сливен

 

 

"Държавен архив" - Сливен

Снимки

дек 1972 Конгрес на културатаСливенско дело 1975 като хайдутин1985 клуб Ален мак