Живот изпълнен с Христова любов, водеща ни по тесния път към Божията слава

Да живеем изпълнени с Христова любов означава да споделяме пътя си с Него. Да вървим с Исус не е просто физическо движение, а духовна преданост, това е готовността да приведем сърцето, ума и душата си в ритъма на Неговата благодат. Да вървим с Исус означава да сключим завет, обвързващо свято споразумение, че животът ни вече не е наш. Вървенето с Исус в днешния свят означава да се ориентираме в култура, която често ни дърпа в обратната посока, да останем верни на непроменящото се Божие слово в свят, който празнува променящите се морали.

Призивът да следваме Исус е покана за нещо много по-голямо, това е покана да преоткрием живот, основан на любов, вкоренен в истината и фокусиран върху нещо много по-дълбоко от нашите мимолетни желания. Да вървим с Исус, означава да позволим на Неговата мъдрост да стане наш водач, Неговата любов да бъде нашата основа, а Неговият живот да бъде моделът, който се стремим да следваме. Това е призив да се придвижим отвъд повърхността на религията и традицията, и да влезем във връзка с Този, който наистина ни познава, обича ни и разбира сложността на света, пред който сме изправени. Когато следваме Исус, сърцето ни вече не бие само за нас. То бие за тях. За счупените, за изгубените, за пренебрегваните, за досадните, за пристрастените, за отхвърлените, за неудобните.

Да живеем с Исус означава, че ще бъдем неразбрани. Има тиха болка, която идва с неразбирането, особено от тези, които обичаме най-много. Когато следваме Исус, ще има моменти, когато нашето „да“ към Бог звучи като „не“ към семейството, традицията, или очакванията. Самият Исус е бил неразбран. Собственото му семейство дошло да го отведе, мислейки, че е луд. Да си представим това. Безгрешният Божи син, неразбран от собствените си роднини. Така че, ако са нарекли Исус луд, да не се изненадваме, когато ни нарекат странни.

Следването на Исус изисква вяра. Вяра, която вижда отвъд препятствията. Вяра, която ни държи здраво, когато ветровете на живота вият срещу нас. Вярата е валутата на Небето, основата, върху която е изградена всяка стъпка от нашия път. Вярата е котвата, която ни държи заземени, когато бурята бушува и вълните заплашват да удавят надеждата ни. Нека силата на вярата ни се доближава до тази на Йов, който в пепелта на скръбта си е издигнал глас на непоклатима вяра.

Да следваме Исус означава да вземем кръста си, а не утехата си. В това поколение ние сме пристрастени към удобството. Искаме незабавни резултати, бързи бягства и живот без болка. Нашата култура идолизира комфорта, и плановете за бърз успех без жертви. Но пътя, по който Исус е вървял, не е бил постлан с утеха. Той е бил осеян с кръв, пот, сълзи, тръни, отхвърляне, подигравки, предателство, страдание и кръст. Исус е казал нещо, което повечето църкви днес не искат да проповядват - „който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене“. Той не е казал „Който не гони мечтите си или който не изпълнява целите си“. Той е казал: „Кръст“, и не само Неговия кръст, а нашия. Да следваме Исус означава да се събуждаме всеки ден и да казваме: „Не лекота, а издръжливост. Не аплодисменти, а послушание. Не моя път, а твоят“. Кръстът не е декоративен символ за нашата стена. Той е ежедневна жертва за пътя ни. Той не е моден аксесоар, който да виси на врата ни. Той е бреме, което носим на гърба си. Кръстът може да означава прошка, когато искаме да се борим. Може да означава да се молим за някого, който ни преследва. Това може да означава да служим, когато сме уморени, да се появяваме, когато никой не ръкопляска, да даваме, когато боли, да обичаме, когато не ни се отвръща, да отстояваме истината, когато е непопулярна. Това означава, да кажем: „Въпреки че никой не върви с мен, аз все пак ще Те последвам“. Кръстът е начин на живот, в който разпъваме плътта. Това означава да умираме за това, което искаме, за да може да кажем „да“ на това, което Бог желае, да се откажем от това, което е удобно, за да можем да носим това, което е осветено.

Да живеем с Христова Любов означава да сме богати в милост, а не в пари, да сме дълбоки в съчувствие, а не шумни в похвала, да обичаме в Неговия характер, а не да говорим в Негово име. Това са хората, чийто животи провокират небето, чийто сърца отекват във вечността, чийто плодове свидетелстват, че Христос живее в тях, не само чрез тях. Те са малцина, но крачат уверено по тесния път. Ако искаме да живем по този начин, трябва да сме готови да сме некомфортни в свят, обсебен от комфорта. Трябва да осмелим да се запитаме, „Какво търси Бог, което съм игнорирал“? Какво е тежкото, вечното, единственото важно нещо, когато светлините угаснат и сцената изчезне? И това ни въвежда в мистерията, свещеното разкритие на това, което мнозината са пропуснали, но малцината въплъщават - ЛЮБОВ!

Да, любов.

Не разредената версия, която се търгува в попкултурата. Не празната версия, която ласкае, но не преобразява, а агапе, божественият вид любов. Любов, която е накарала сърцето на Христос да кърви, докато все още сме били грешници. Любов, която казва: „Татко, прости им", когато забиват гвоздеи в ръцете ни. Любов, която не чака да се справим правилно, а ни избира в нашия безпорядък. Исус отговаря на въпроса, който небето все още задава. Каква е най-голямата заповед? И той е отговорил с прецизност и сила - „да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила. А ето и втората подобна на нея заповед: да възлюбиш ближния си, като себе си“. В този един отговор Той е поставил Божествен план. Същността на закона, целта на кръста, самата природа на Бога е любов. Виждаме, че малцината не са най-видимите. Те са най-любящите, защото в царството успехът не се измерва с тълпи, а със състрадание.

Любовта е почвата, където израства всеки плод. Писано е плодът на духа е любов. Не един от многото плодове, а плодът, от който произлизат всички останали. Радостта без любов е временна. Мирът без любов е избягване. Търпението без любов е пасивна агресивност. Но когато любовта е коренът, плодът е сладък. Не можем да отглеждаме духовни плодове в бетон и не можем да култивираме праведност в сърце без любов. Трябва да се запитаме, проповедите ни от наслада ли са правени или от задължение? Молитвите ни от привързаност ли са подпомогнати или от представление?

Любовта разкрива дали наистина сме срещнали Бога. Йоан го посочва ясно. „Който не люби, не е познал Бога, защото Бог е любов. “ Това означава, че любовта не е опционална. Тя е доказателство. Можем да пеем като ангели и да проповядваме като Павел, но ако любовта не изтича от живота ни, тогава небето не разпознава гласа ни. Паспортът за царството не е колко много писания знаем. Това е дали сърцето ни е маркирано от любов. Ето защо демоните не се страхуват от нашето количество работа. Те се страхуват от нашата съпричастност. Защото любовта разкъсва вериги, които викането никога не би могло. Любовта е единственото нещо, което има значение във вечността. В библията се разбива илюзията за дарба. Казва се, че можем да говорим на езици, да имаме вяра, която премества планини, и да даваме всичко, което притежаваме, но ако ни липсва любов, ние сме нищо. Това означава, че е възможно да бъдем използвани от Бог и все пак да бъдем непознати за Него. Това означава, че можем да стоим зад амвон и все пак да се провалим на последния изпит на небето. Обичахме ли? Ароматът на поклонението не идва от микрофона. Той се издига от престола на милостта в сърцето ни. Любовта е лакмусовият тест за духовна зрялост. Йоан е заявил, че чрез това, не чрез нашите проповеди, не чрез нашите титли, не чрез нашите дарове, а чрез нашата любов, всички ще познаят, че сме Негови ученици. Това означава, че най-зрелият човек в стаята не е най-гласовитият, а най-жертвоготовният. Ако помазанието ни не увеличи нашата емпатия, ние сме просто шумни фарисеи в нови роби. И ако нашата платформа не ни прави по-търпеливи, тогава нашата платформа е нашият затвор. Бог не е впечатлен от това колко високо се издигаме. Той изследва колко дълбоко обичаме. Любовта е това, което ни прави силни в духа. „Любовта свързва всичко в съвършенството“. С други думи, без любов, нашата духовна броня се разпада. Освобождението без любов се превръща в злоупотреба. Ходатайството без любов се превръща в шум. Пророчеството без любов се превръща в гордост. Любовта не е меко нещо. Тя е стоманеният гръбнак на духовната власт. Без нея демоните не треперят. Те се кикотят. Като тяло без дъх, вярващият без любов е духовно безжизнен.

Любовта е истинското поклонение, което Бог търси. Може да имаме най-добрия екип за поклонение, най-стегнатите хармонии и все пак да пропуснем небесната мелодия, ако сърцето ни е затворено за болката. Бог не се трогва от песни, пеени от сцени. Той се трогва от любов, излята върху непознати. Той не брои колко пъти сме вдигнали ръцете си. Той наблюдава какво правим, когато съседът ни падне. И сега стигаме до кръстопътя, до момента на избора. След като завесата е била разкъсана и истината е била разкрита. След като религиозната мъгла се е вдигнала и сме видели с духовна яснота какво Бог наистина цени. Не нашата платформа, не нашите ритуали, не нашето резюме, а нашата любов. Трябва да се запитаме, ще живеем ли като малцината. Това не е призив за съвършенство. Съвършенството не е цената на влизането в тесния път, приоритетът е. Не става въпрос за това колко чисти може да изглеждаме за другите. Става въпрос за това колко отдадено е сърцето ни на Бог. Не става въпрос за това да знаем всяка глава и стих. Става въпрос за това да позволим на любовта да бъде нашия първи език. Не бележката под линия в долната част на нашата вяра, а заглавието, което крещи от всеки ъгъл на живота ни. Да бъдем сред малцината означава да изберем любов, която струва. Това не е любов, която вписваме в графика си. Това е любов, която го прекъсва. Това не е романтизирана интернет любов. Това е суровата, съкрушителна, духовна любов, която продължава да се проявява, когато е по-лесно да си тръгнем. Това е любовта, която кърви. Любовта, която се простира. Любовта, която прощава, дори когато няма извинение. Любовта, която служи на онези, които никога няма да кажат благодаря. Любовта, която коленичи в смирение, дори когато има правото да се изправи пред справедливост. Ако искаме да живеем като малцината, трябва да се приготвим да бъдем неразбрани. Защото любовта, която Исус е моделирал обърква света. Тя обърква фарисеите. Тя осъжда учениците. Тя скандализира културата. И разпъва Христос. Защото, когато обичаме като Исус, ние оспорваме всичко, което е фалшиво, плитко и егоистично в този свят. Ние се превръщаме в огледало на царството. И този вид любов, тя боли. Боли да обичаме враговете си, когато те непрекъснато кроят планове за нашето падение. Боли да прощаваме на неразкаялите се, когато душата ни все още е наранена от тяхното предателство. Боли да служим на незаслужаващите, когато самите ние сме изтощени. Боли да слушаме, вместо да се нахвърляме, когато плътта ни крещи за отмъщение. Боли да носим чужд кръст, когато едва се държим под своя. Но тази болка е свята. Тази любов е скъпа. Но не е напразна. Защото всеки път, когато избираме любов пред омразата, милост пред осъждането, благодат пред клюките, ние изграждаме олтар, където небето докосва земята. Ние отразяваме стъпките на Този, който ни е обичал до смърт. Това означава да живеем като малцината. Да се събуждаме всеки ден и да казваме: „Ще обичам отново“. Дори когато сме уморени, дори когато сме празни, дори когато не го заслужават, ще обичаме, защото Той пръв ни е обичал. Това е нашето призвание. Това е нашата идентичност. Това е нашето оръжие. Това е нашата сила.

За да вървим по тесния път, трябва да обичаме по начин, който изглежда глупав за мнозинството. Трябва да обичаме както Ной е построил ковчега преди да завали дъждът. Трябва да обичаме както Мойсей е стоял пред фараона, без да знае как ще се раздели морето. Трябва да обичаме като Исус на кръста. Докато са му се подигравали, плюели, разпъвали, той все още е казвал: „Отче, прости им“. Това е видът любов, която променя атмосферата. Това е видът любов, която привлича небето в дома ни и прави живота ни свята скиния в безбожна култура. Да не се разсейваме от шума на християнската дейност. Да се потопим в природата на Христовата любов, защото в крайна сметка Той няма да измери нашите дарби. Той ще претегли нашата любов. Истинската любов не търси признание. Тя търси изкупление. Днес Господ не иска нашето представление. Той иска сърцето ни. И когато Той има нашата любов, Той има всички нас. Ако му я дадем, ще ходим в царство на радост, което този свят не може да докосне. Ще ходим в мир, който надхвърля разбирането. Ще ходим в авторитет, който заглушава демоните, не защото сме викали, а защото сме обичали. Дяволът не се страхува от шумна църква. Той се ужасява от любяща църква. Защото любовта разкъсва веригите. Любовта обезоръжава тъмнината. Любовта съживява това, което религията е убила. Когато обичаме като Христос, ние не просто посещаваме църква, ние се превръщаме в нея. Апостол Павел е попитал Коринтяните дали знаят, че самите те са храм на Бога, и че Богът живее в тях. Така ние не просто повтаряме проповеди, а ги въплъщаваме. Не просто знаем истината, а я живеем.

Да сме изпълнени с любовта на Исус, означава да бъдем светлина в тъмнината, да позволим на любовта, благодатта и истината на Исус да блестят чрез нашите думи, действия и избори. Означава да отстояваме това, което е правилно, дори когато светът ни казва да мълчим. Това означава да обичаме ближния си, да прощаваме на тези, които ни нараняват, и да проявяваме състрадание към тези, които Го нараняват, означава да бъдем гласът на истината в свят, който е изгубен в лъжи. Когато излъчваме любовта на Исус, животът ни се превръща във фар, светлина, която насочва другите към надеждата и спасението, открити в Него. Да погледнем примера на самия Исус, Той не се е отдръпнал от Тъмнината, а е влязъл право в нея, като е вечерял с грешници, изцелявал е болните, и е обичал нелюбимите. И Той ни призовава да правим същото на нашите работни места, в домовете ни, в нашите социални и медийни платформи, ние трябва да бъдем съзнателни в това да сияем с Неговата светлина. Представете си свещ в тъмна стая. Тя не крещи и не вика. Просто свети. Но самото ѝ присъствие кара сенките да треперят. Тази светлина излъчва святост, която е като магнит за смирените, но е радиоактивна за непокорните, смирените са привлечени от нея, но гордите са отблъснати.

Друг важен белег на Божествената любов е състраданието. То не е просто съчувствие. Състраданието е кураж облечен в любов, който ни приближава по-близо до Бог. То е божествено прекъсване. То е, когато сме се запътили в една посока и Светият Дух привлече вниманието ни към болката на някой друг. Това е, когато графикът ни е отвлечен от нечия нужда и вместо да му се съпротивляваме, ние се навеждаме. Истинското състрадание не просто плаче. То действа. Вижда кървящата жена и спира. Чува слепия мъж да вика и слуша. Исус винаги е бил прекъсван от хора, но никога не е бил дразнен от тях. И когато духът му живее в нас, същото това състрадание извира на повърхността. Следването на Исус означава, че нашите планове могат да бъдат нарушени, за да може Божията милост да тече през нас.

В култура, обсебена от платформи и последователи, Светият Дух все още призовава хората на тихите места, тайните места, местата, където никой не пляска, местата, където няма камери, където сме само ние и Бог. Призваните служат без да имат нужда от сцена, но работят с цялото си сърце за Господа, а не за човешки господари. Знаем, че сме изпълнени със Светия Дух, когато неизвестността не ни обижда. Бог не измерва величието по това колко силен е микрофонът ни. Той го измерва по това колко смирено е сърцето ни. Ако ръцете ни служат само когато светлините са включени, това не е помазание. Това е амбиция. Плътта жадува за аплодисменти, но духът жадува за послушание. Плътта пита: „Ще ме видят ли хората“? Но духът пита: „Ще бъде ли доволен Бог“?

Божията любов, чрез Светия Дух може да разкрие хора, които Бог никога не е предназначил за нашата съдба. Да не игнорираме проверката на духа ни. Да не отхвърляме шепота, който казва, че нещо не е правилно. Това е библейска мъдрост, която може да защити нашия мир, да запази нашата цел и да спаси бъдещето ни. В свят, в който усмивките могат да маскират схеми, където аплодисментите могат да скрият негодувание и където не всеки „Бог да те благослови“, е вкоренен в благочестието, разпознаването вече не е по избор, то е духовно оцеляване. Най-често ще се сблъскаме с опортюнисти. Те ни обичат само когато имат нужда от нас. Светият Дух, който е най-висшият разпознавател на сърцата и разкривател на скрити неща, ще прошепне в тихите кътчета на душата ни. „Те не са тук за теб. Те са тук за това, което ти можеш да направиш“. Тази истина намира глас в притчата, в която се казва: „Сиромахът е мразен даже от ближния си, а на богатия приятелите са много“. Това е труден стих, той удря с жилото на реалността, той ни учи, че благоволението често привлича фалшиви хора, а изобилието привлича привързаности. Опортюниститите са като лози на могъщ дъб, нямат собствен корен, но се увиват около нашия растеж, нашия успех, нашето помазание и докато се изкачваме, те се вкопчват, но когато инерцията ни спре, или сезонът ни на резитба настъпи, те разхлабват хватката си и падат, защото никога не са били вкоренени в нас, те са били само увити. Светият Дух ще подчертае това в моменти, когато духът ни се чувства неспокоен без обяснение. Да не пренебрегваме този сигнал, който не е умора, това е проницателност, която не е параноя, това е защита. Духът ни предупреждава за тези, които маскират своя егоизъм със сезонна лоялност. Трябва да се запитаме кой се появява, когато няма какво да се спечели, там е мястото, където се намира истинската любов, там е мястото, където заветът обитава в полунощта на нашето изпитание, в долината на нашата скръб, в мрака на нашето развитие, кой все още стои, защото опортюнистите изчезват, когато светлината на прожекторите притъмнее. Те не могат да издържат на нашата пустош, те се появяват само в нашата реколта, така че да пазим градината си, да наблюдаваме кой сади и кой я ограбва. Лоялността никога не трябва да изпреварва проницателността. Да обичаме хората, но и да ги разпознаваме. Исус е имал множества около себе си, но само 12 души той е нарекъл ученици и дори в рамките на 12-те само трима са били във вътрешния кръг и дори сред тримата само един е положил главата си на гърдите на Исус. Това се нарича проницателност. Трябва да знаем кой е с нас, защото вярва в призванието ни, и кой просто се възползва от благословението. Светият Дух е нашият вътрешен компас, и ако игнорираме това вътрешно напрежение, ще толерираме хора, които са били предназначени само да преминат, а не да са впрегнати в нашата съдба. Когато Бог премахне тези хора, ние тръгваме по още по-тесен път към Божията слава, точно както Гедеон, който е стоял треперещ пред мадианската армия само с 300 мъже.

Изолацията често е настройка за откровение, много пъти е Божията стратегия. Има някои откровения, които не могат да бъдат предадени в тълпата има някои задачи, които са твърде свещени, за да бъдат извикани над шума на популярността. Мойсей е трябвало да избяга от двореца на фараона и да прекара 40 години в пустинята, пасейки овце и именно там, далеч от коридорите на властта и престижа, Бог е запалил храст с огън и го е повикал по име. Този горящ храст не се е появил в шума, а се е появил в тишината. Бог не е говорил в двореца, Той е говорил в пустинята. Да не проклинаме нашия сезон на самота, може би просто е сезонът на нашето призоваване. Изолацията е мястото, където е идентичността. Изяснено метафорично златото не се образува в аплодисментите, то се рафинира в пещта, когато топлината се увеличи и тълпата изчезва, тогава откриваме същността на това кои сме наистина и тогава Бог разкрива кой е Той наистина. Да помним, че и самият Исус често се е оттеглял на уединени места, за да се моли. Ако Божият син се е нуждаел от уединение, за да се свърже с Отца, какво ни кара да мислим, че можем да получим задачите си в шума. Истинското призвание рядко се ражда в тълпата. Тя ще аплодира за нашите дарове, но никога няма да разбере нашата благодат. Бог не говори най-дълбоките неща на нас, когато всички останали говорят, затова Той заглушава гласовете около нас, за да изостри ушите ни за Неговия шепот. Да не презираме самотните си сезони, те са свещени сезони. Бог ни отдръпва не за да ни накаже, а за да ни подготви. Само защото хората не ни виждат не означава, че Бог ни е забравил. Той ни отделя, така че когато дойде времето нашият огън няма да бъде взет назаем, той ще се роди от Божествена среща. Той е в пещерата, а не в катедралата, където се оформят печалбите, той е в затвора, а не на платформата, където се кове целта и ако сме изолирани точно сега, може би е защото Бог е на път да ни запознае със следващата глава от нашето призвание, нека Той я напише.

Понякога най-близките до нас хора трябва да ни наранят, за да ни бутнат в ръцете на Бог, което не прави болката по-малко реална, но я прави целенасочена. Бог ще използва разбитото общуване за раждане на Божествена задача, ямата е утроба, а не гробница, тя прилича на гроб, но е мястото, където се зачеват мечтите. Бог е позволил предателството, клеветата, самотата, не за да ни унищожи, а за да ни предаде в ново измерение, да не проклинаме ямата това е част от процеса, не мразим затвора, това е нашата тренировъчна площадка за двореца. Истинското величие не идва без рани, самият Исус е бил предаден с целувка, преди да бъде увенчан със слава. Това, което ни е наранило, е същото нещо, което небето използва, за да лекува другите чрез нас. Йосиф не се е огорчил, той е станал по-добър, той не е търсел отмъщение, той е станал ресурс, той не е използвал позицията си, за да наказва, той я е използвал, за да осигурява. Ето как знаем, че Бог ни е излекувал. Когато можем да нахраним същите хора, които са се опитали да ни държат гладни, когато можем да благословим същите хора, които са се опитали да ни погребат, тогава целта се е издигнала от болката, и ако преминаваме през предателство, да не го хабим, а да го използваме. Нека ни тласне към молитва, нека ни тласне в присъствие, нека издърпа маслото от живота ни, защото има Божествена задача, свързана с всяко разбито общуване, и понякога Бог позволява на хората да ни изоставят, защото небето се опитва да ни повдигне.

Преживявайки нашата голгота трябва да знаем, че преди да има изобилие, трябва да има разчупване. Когато Исус е взел хлябовете, благодарил е, и след това ги е разчупил, и след това ги е дал. Да не пропускаме последователността. Те не са се умножили, докато не са били разчупени. И хлябовете не са нахранили множеството, докато са били цели. Той ги е нахранил, докато са били разчупени. Нашата разбитост не е нашата дисквалификация. Това е нашето разпределение. Чудим се защо Бог е позволил сърцето ни да бъде разцепено на парчета, нашите планове да бъдат разкъсани като крехка хартия на вятъра и надеждата ни да се чувства като счупено стъкло. Нашите счупени парчета са храна за чудото на някой друг. Нашето свидетелство, макар и родено в травма, е хлябът на насърчението за гладът на някой друг. Точно както едно семе трябва да пробие под земята, преди да може да се издигне над почвата с плодоносна сила, така и ние трябва да преминем през скритото разбиване, преди да бъдем видими в съдбата. Не можем да храним хората от място на съвършенство. Храним ги от място на процес. Бог не търси излъсканост. Той търси излятост. Да не чакаме, докато историята ни е изцяло завързана, за да я споделим. Има свята сила в нашия среден момент. Исус не е чакал хлябовете да се превърнат в кошници с излишък, за да ги повдигне. Той е повдигнал разчупените парчета и ги е благословил. Затова да повдигнем своята разбитост пред Бога. Той ще благослови това, което другите считат за счупено, и ще умножи, това, което светът е изхвърлил. Нашата история и нейната суровост са нечие друго възкресение. Бог разбива това, което възнамерява да умножи.

Вървейки по тесния път към Божията слава, неминуемо стигаме до царството Небесно. В началото, на Адам е била дадена власт над земята. Той е бил предназначен да царува, не да доминира, а да разпорежда. Грехът е нарушил този ред. Той е разбил короната му. Но чрез Христос, това, което е било изгубено в градината, е било възстановено в слава. И когато ние влизаме в небето, ние не влизаме като бежанци. Влизаме като владетели. Не владетели с арогантност, а владетели в съюз с Царя на царете. Ще царуваме в праведност, не за амбиция, а за обожание. Няма да царуваме, за да потискаме. Ще царуваме, за да благославяме. В небето властта не е за контрол. Тя е за съвършено сътрудничество със сърцето на Бога. Нашата дисциплина на земята ни подготвя за нашето господство в небето. Исус е казал „В малкото си бил верен, над многото ще те поставя“. Всеки път, когато сме почитали Бога, когато е било неудобно, всеки път, когато сме служили тайно, давали жертвоготовно, прощавали смело, небето го е забелязвало. Ние доказваме, че сме надеждни не само за земни благословии, но и за вечни задачи. Верността не е забравена. Тя е насърчена. В небесното царство, ще служим не защото трябва, а защото можем. Нашите дарове, пречистени чрез Божията слава, ще бъдат напълно отключени. Нашата страст ще постига дадена цел без противопоставяне. Няма да има изтощение в небето, а само пламенна страст за Божия план. Ще царуваме в хармония с ангели и светии в съвършено подчинение на господството на Исус Христос. И това царуване не е временно. То е вечно. Завинаги и до вечни времена. Ние ще се движим във власт, мъдрост и радост отвъд това, което този свят някога би могъл да предложи. Затова да живеем сега като хора, които се обучават да влязат в тронната зала на царството Господне. Нашето призвание няма да умре с нашето тяло. То ще бъде прославено с нашата душа за вечна Божия слава. Амин!

В памет на сестра Станка