„Моите спомени от работата ми в Сливенската болница“ – от Проф. Йордан Марков, дмн

Професор Йордан Стайков Марков - д.м.н., е роден на 28 януари 1926 година в Сливен. Основоположник е на електрокаридостимулацията в България. Автор на единственото ръководство по електрокардиостимулация в България, обучител и организатор на центровете по кардиостимулация.

Специализирал е обща хирургия, белодробна хирургия, сърдечна хирургия, хирургия на сърдечните клапи, коронарна хирургия. Има над 150 научни публикации и над 20 регистрирани изобретения и рационализации.

Между 1954 и 1961 година е ординатор в хирургичното отделение на Окръжна болница в Сливен, а по-късно се реализира в София. По повод 100-годишнината от рождението на професор Марков, неговата дъщеря Весела Банова предостави на МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ спомените на баща си за периода, в който той е работил в Сливен. Години, оставили дълбок отпечатък в неговата биография.

„През 1953 г. завърших медицина в София. Преди това бях на стаж в Сливенската болница. През всичките години на следването ми, мечтаех да стана интернист и кардиолог. В студентската ни група аз бях “интерниста“. Считахме, че хирургията е много атрактивна, но изисква повече сръчност, отколкото интелект.

В Сливен представите ми се преобърнаха.

Поради политическите промени, много преподаватели от Софийския и Пловдивския университети, бяха се подслонили на работа в Сливенската болница и в кадрово отношение, тя се бе издигнала на завидно ниво. В хирургичното отделение работеха четирима хирурзи: завеждащ – известният хирург д-р Георги Бояджиев; негови ординатори – д-р Стефан Камбосев, д-р Любозар Рохов и д-р Михаил Попов.

Бях удивен от медицинската култура и компетентност на колектива, от съвременното ниво и широкия спектър на извършваните оперативни интервенции, от докладите на хирурзите, изнасяни на научните болнични колегиуми. За мен бе удоволствие, че като стажант, бях приет от колектива и ми се възлагаха полезни задачи: да водя болнични легла, да асистирам на операции, да извършвам директни кръвопреливания с апарата на Цанк и др.

Когато завърших стажа и се завърнах в София, вече знаех и бях решил твърдо, че ще стана хирург. Но, пътеката ми към тази мечта, се оказа малко по-дълга. Държавната кадрова комисия ме определи да стана военен лекар, авиолекар. Не подписах договор и упорствах със седмици. Военните ме освободиха и аз се запътих към Министерството на здравеопазването за разпределение в гражданската мрежа. Пред Министерството, случайно ме видя д-р Бояджиев, началникът на Сливенската хирургия, който бе дошъл в ИСУЛ на курс за усървършенстване. Когато разбра къде отивам, дойде заедно с мен. Явихме се при началника на отдел кадри. Д-р Бояджиев се представи и помоли за съдействие да бъда разпределен на работа в Сливен, за да може да отида в хирургията. Обаче, свободни места за Сливен нямаше. Бях разпределен за участъков лекар в с. Дълбоки, Старозагорско. Това е окръгът, в който тогава, административно спадаше и гр. Сливен.

Работих в с. Дълбоки една година. Това е един от най- светлите периоди на младежката ми лекарска практика. След това продължих в Сливен, също като участъков лекар, защото нямаше вакантно място за лекар в хирургията. За съжаление, в хирургичното отделение бях назначен ординатор, на освободеното от д-р Бояджиев място, когато той се премести на работа в Нова Загора. Това беше през 1955 г.

Хирургичното отделение беше на партера на сградата на старата болница – по-късно туберколозна болница, до гробищата. След напускането на д-р Бояджиев, за началник бе назначен д-р Любозар Рохов. В момента той бе на специализация по гръдна хирургия в ИСУЛ, в София. Заместваше го д-р Стефан Камбосев. Имаше още двама ординатори – д-р Михаил Попов и д-р Гочев. Прие ме д-р Камбосев, който ме познаваше от времето на стажа ми. Въведе ме в една болнична стая с 20 легла, и каза - “Тази стая ще водиш ти“. След това ме заведе в операционната, където ме наблюдаваше дали измивам ръцете си правилно. Оперирахме двама пациенти с хернии. Каза ми: “На първата операция ще ми асистираш, внимавай защото втората ще направиш ти“. Така и стана.

На следващия ден д-р Попов каза, че ще оперираме двама пациенти с апендисит. „Първият ще направя аз, а втория - ти.“, каза той. Така и стана.

На третия ден, аз се качих на болничния файтон и отидох да водя хирургичната амбулатория. Д-р Камбосев ми каза: “Работи спокойно. Ако има болни за приемане, приеми ги!“ Заработих без проблеми. Д-р Камбосев ме взе под крилото си. Асистирах на всичките му операции. След време бе поставена втора операционна маса в залата. На едната оперираше той, а на другата - аз. В отговорните моменти на операцията д-р Камбосев се доближаваше и надникваше мълчаливо. Така, до края на първата ми година, само с една сестра срещу мене, под местна анестезия, оперирах по две стомашни резекции на ден. Бях включен в дежурствата по спешност.

Оперирахме всичко от коремната хирургия – стомаси, жлъчки, дебели и тънки черва, ехинококоза на черния и на белия дроб, секцио алта при камъни в пикочния мехур, простатектомии по Фраер, щитовидни жлези, трепанации на черепа при фрактури и т.н.

Всеки вторник преди обед се правеха амбулаторни операции, записани през предходната седмица в хирургичния кабинет. Това бе безплатно и без прием в стационара. Забележителни бяха сутрешните визитации на д-р Камбосев. Минаваше край всеки болен, запитваше го как е и го преглеждаше. Веднага над леглото записваше надлежния декурзус. Лично и навреме записваше анамнезите и статусите на болните си.

Новата болнична сграда на Сливен, до старата гара, бе завършена и с удоволствие се преместихме в нея. На хирургията бе даден цял етаж. Хубави стаи, операционни зали и сервизни помещения. Беше много различно.

След специализацията си по гръдна хирургия, д-р Рохов, който също бе много добър хирург, пожела да приложи наученото в ИСУЛ в практиката. Започна да оперира белодробни карциноми – пулмонектомии. Нямахме апаратура за интубационна наркоза. Нямахме дори атравматични игли, каквито се мъчехме да импровизираме. Естествено, непросредствените следоперативни резултати бяха, меко казано, незадоволителни.

По-късно началникът на градския отдел “народно здраве“ - д-р Тунчев, ме повика и ми предложи да взема по съвместителство ръководството на сектора по кръвопреливане при болницата. Това беше ¼ лекарска длъжност, без особени ангажименти. Главната сестра на болницата бе също по съвместителство организатор на сектора. Когато станеше нужда от кръвопреливане, тя повикваше линейка, даваше адрес на кръводарител, който биваше доведен и му се вземаше кръв срещу заплащане. Всички кръводарители бяха от нулева кръвна група. Кръвта се вземаше от лекуващия лекар в стерилна порцеланова чаша с натриев цитрат и след това се преливаше на пациента с апарата на Цанк. Съгласих се и бях изпратен на курс по хемотрансфузия в София. Завърнах се и поисках помещения за кръвна банка в сградата на новата болница. Дадени ми бяха няколко свързани стаи в сутерена. След време, към тях се прибавиха още толкова.

Следваше да осигурим обзавеждане. Болницата нямаше пари. Със съдействието на “Червения кръст“ от града, започнахме проучване и призовахме към дарителство.

Първи се отзова консервният комбинат. Дадени ни бяха два големи месарски хладилника, буркани за консерви и капачки, затварачка за буркани. Единият хладилник, който побираше правостоящи няколко души, бе изправен и функциониращ. Него стъкмихме за съхраняване на готовата продукция. Другият, бе поставен в подготвителното помещение. Част от него бе свързана с мощна вентилация и в нея се миеха кръвните банки с концентрирана киселина. В другата му половина, след продължително изплакване в миялна машина, същите се сушаха, от специално инсталирана за целта система.

По това време не се предлагаха готови консервиращи разтвори в банки и мехчета. В консервираната кръв и кръвни продукти не се допускаше поставяне на антибиотици.

Поради това, процесът на вземане на кръв и консервиране изискваше спазване на фанатична асептика. Ето защо, в един от мебелните заводи доброволческа младежка бригада, извън работно време, изработи бокс с остъклена дървена конструкция, който бе поставен в операционното помещение. Освен осветление, на тавана му бе инсталирана кварцова горелка, която се включваше часове преди процедурите за вземане на кръв. Също така, бе инсталирана система за нагнетяване на стерилен въздух в бокса. Състоеше се от компресор, в съседната стая, въздуховод инсталиран по пода, в който бе вграден специален филтър за стерилен въздух. Изводът бе в бокса. По време на работа, когато се отваряха прозорчетата за ръката на кръводарителя, през тях излизаше стерилен, а не можеше да влезе отвън нестерилен въздух. Кръводарителят, облечен в стерилно облекло, лягаше на кушетка, опряна под прозорчетата на бокса и подаваше вътре ръка. Взетата кръв, след определяне на кръвната й група и Резус фактор в съседната стая – лаборатория, се етикетираше и прибираше в хладилника под контролирана температура.

На пазара не се предлагаха стерилни системи за еднократно кръвопреливане. Поради това, във високи консервни буркани, се поставяха сглобени от нас системи за кръвопреливане. Затваряха се с капачки и се стерилизираха в автоклав. Поставени в шкаф до хладилника с кръвта, бяха на разположение за кръвопреливане на персонала, който би си взел банка с кръв. След време започнахме да отливаме и да предлагаме в банки кръвна плазма и еритроцитна маса, а също и готови банки с кръвозаместващи и противошокови разтвори. На масичка до хладилника бе поставена тетрадка, в която взелият кръв трябва да отбележи кога и на кого ще се прелива. Стените на коридора се украсиха с портрети на почетните кръводарители.

След време, от Института по хематология и кръвопреливане бе въведено влагането на антибиотик в банките за консервиране на кръв. Изискванията за екстремна асептика отпаднаха. Тогава със съдействието на “Червения кръст“ започнахме да правим бригади за вземане на кръв извън кръвната банка и болницата. Ходехме по села и предприятия, по казарми извън града. Обявихме и първи в България преминахме на напълно безвъзмездно кръводаряване. Тогава разрешихме на други болници – Военната в Сливен, болниците в Котел и Ямбол, да си взимат при нужда безвъзмездно кръв и кръвни продукти.

Осигурявахме на отделенията от цялата болница тестове за определяне на кръвни групи и Резус фактор. Постепенно към банката бе назначен съответен персонал – сестра, лаборантка и санитарка. Без да имат, каквито и да било облаги и трите работеха отговорно и с ентусиазъм.

През 1958 г. на инспекция в болницата, от министерството дойде д-р Менахемов, който при четене на доклада си след месец каза: “Колеги, пожелавам успехи в бъдещата ви работа и когато пак ви посети инспектор от Министерството, да завари всички звена на болницата на нивото на Кръвната ви банка“. Колегите ахнаха. Много от тях, които не са влизали в банката, се обърнаха към мен и попитаха: “Марков, какво значи това?“ Отговорих им: “Заповядайте и ще разберете.“ Д-р Менахемов направи много снимки на кръвната банка, а след седмица, във вестник “Здравен фронт“ бе отпечатана статия за нея, с която и до сега се гордея. Едновременно, бях удостоен със званието “Отличник на МНЗ“.

От болницата бях командирован в София, за да получа набор от хирургични инструменти. Тогава оставих молбата си за работа в градския отдел на „Народното здраве“ и по-късно започнах работа в новата Трета градска болница.

Трудно се разделих със Сливен. От ръководството не искаха да ме пуснат. Д-р Камбосев обаче, ми пожела успех. Каза: “Марков, на добър път! Ще имаш условия за развитие. Помни, обаче, че в университетските и академични среди важи законът на джунглата!“

След време, в Трета градска болница бяха преместени от ИСУЛ клиниките по кардиология и сърдечно-съдова хирургия. Отделението по обща хирургия бе закрито. Аз преминах в сърдечната хирургия и станах кардиохирург. Нерядко ми се налагаше да извършвам коремни операции на болни от нашите клиники и особено от клиниката по акушерство и гинекология, което ми доставяше удоволствие.

На финала си спомням, че винаги съм обичал специалността си. През целия ми професионален път съм работил с ентусиазъм. Така беше и през младостта ми в Сливенската болница.

Пожелавам на младите колеги от Сливен, да имат чудесната амбиция за постоянно усъвършенстване и да постигнат достойно ниво, което подобава на доверието на пациентите, които им се уповават!

9.4.2012.

София"

Файлове