Митрополит Арсений: Постът е наше пожертвование, наш дар към Бога

На 22 февруари тази година е Неделя на всеопрощението, от която започва и Великият пост. За подвига на поста, прошката, вярата в Бога и съзряването в духовния живот разговаряме със Сливенския митрополит Арсений.

- Ваше Високопреосвещенство, пристъпваме отново към Великия пост и богослужебният живот започва да изглежда по друг начин. Песнопенията са насочени към вътрешния ни живот и към осъзнаването на греховността ни, към покаянието и промяната. Разкажете ни повече за традицията в богослуженията през този период на годината. С какво се характеризират?

- Не само великопостният период и специфичните богослужения в него, а цялото ни богу-служение, а и цялото наше вероучение, въплътено в това служение, е насочено преимуществено към изцеление, обновление и украсяване на „скрития човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога“ (1 Петр. 3:4). Великият пост е една от най-ярките изяви на опитно засвидетелстваната истинност на апостолската вяра, че „макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява“ (2 Кор. 4:16). Въздържанието на душата и тялото, макар външно да са сякаш лишаване, но плодовете от тях показват, че всъщност чрез тях се постига духовно обогатяване, което в обикновеното течение на живота е трудно постижимо по друг път.

Както споменахте, Великият пост е време за покаяние, което означава: 1.Осъзнаване на несъответствието на нашите мисли, думи и дела с евангелския идеал; 2. Съкрушаване и самоукорение за нашето недостойно за Христа битие; 3.Изповед пред духовника; Полагане на усилия за утвърждаване в християнските добродетели. Съответно, великопостните богослужения се характеризират предимно със своя покаен характер. В тях пак и пак се напомня, „няма човек, който да не греши“ (3 Царств. 8:46) и че „ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим“ (1 Ин. 1:8); че „Бог не иска смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив“ (Иез. 33:11); че Бог, по своето безпределно човеколюбие е обещал на каещите се: „Да бъдат греховете ви и като багрено – като сняг ще избеля“ (Ис. 1:18). Но също и, че „дните на човека са като трева (…) понесè се над него вятърът и няма го…“ (Пс. 102:15-16), а след неизбежния край на земния живот „всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си“ (2 Кор. 5:10).

Покайният характер на богослуженията се допълва и от напевите, които са в унисон с текстовете на песнопенията, а също и с черните одежди на свещениците и покривките в храма. И, накрая забраната във всички делнични дни на Поста да се служи обичайната „пълна“ литургия (заради нейната тържественост), извежда на мястото на последната Литургията на Преждеосветените дарове, която не се служи извън това време.

- Защо преди поста винаги се извършва всеопрощение. Защо започваме поста с прошка?

- Защото ако ще градим нещо ново и по-добро в себе си по образеца на Христа, първо трябва да разчистим душевния си дом от всяко зломислие и злопаметност – ако Господ без да има никаква вина, се молеше за всички Свои злоумишленици: „Отче! прости им…“ (Лк. 23:34), то колко повече ние, които често получаваме ощетявания и обиди от други хора, по Божие допущение, заради греховете си. И защото Божият закон е: „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“ (Мат. 7:2); и пак: „както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях“ (Лк. 6:31). А нали и всеки от нас би искал да му бъде простено за всичко нередно, което дори поради незнание или невнимание в сторил?! Постът е наше пожертвование, наш дар Богу, но Господ ясно казва, че няма да приеме никакъв дар от оня, който не желае помирение (Срв. Мат. 5:23-25).

- Какво казвате на хората, които не могат да простят на свои близки поради трудни обстоятелства или причини? Как се превъзмогва трудността и се пристъпва към прошка?

- Каквото е казал нам Спасителят: „Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат. 6:16). Тук средно положение няма. Или прощаваш и тогава и ти можеш да се надяваш на прошка; или не прощаваш и оставаш неопростен. А това означава отчужден от Бога (по своя вина) и – ако не последва разкаяние – осъден на Божия съд. Непрощаващият не може да се причастява с Тялото и Кръвта Христови, а без това никой не ще има в себе си живот (Срв. Ин. 6:53); живот в Христа, живот вечен.

Наистина, понякога, човек е толкова изнемогнал духом от дългото действие на греха на враждата, че макар да съзнава, че трябва да прости и иска да прости, не намира сили в себе си… Тогава, признавайки своята немощ и смирявайки се пред Господа, нека си спомни за обещанието Иисус Христово: „искайте и ще ви се даде“ (Мат. 7:7). И нека проси от Бога, Който дава на всички щедро и без укор и ще му се даде“ (Срв. Иак. 1:5) даром благодат и сила да прости и се освободи от оковите на злопаметността. В Молитвеника издаден от Св. Синод има малка, но много хубава Молитва за дар на прощаване, която е точно за такива случаи, и която е помогнала на не един християнин изпаднал в такава ситуация. Разбира се, освен нея, можем да се молим и със свои думи – важното е да съзнаваме колко страшно е за нас непрощаването и искрено да желаем да простим, за да изпълним волята Божия.

- Прошката само забравяне на прегрешението ли е или е все пак превъзмогване и проява въпреки греха, който ни е сторил някой?

- Прошката е не толкова забравяне на лошото, което са ни сторили, колкото отказ от това да търсим сметка, възмездие за причиненото зло. Колко хубаво е казано в молитвата „Отче наш“: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ – грехът е представен образно като дълг, който ние се отказваме доброволно да изискваме от онези, които са задлъжнели към нас. За да имаме дръзновение да молим за същото снизхождение този, комуто дължим много, много повече. В това дело винаги сме на сметка – ние прощаваме „динарии“, а заради това Бог опрощава нам „таланти“; за стотинки – цяло състояние (Вж. Мат. 18:23-35)!

Прощавайки ние признаваме, че Един Бог е Съдия и Въздаващ праведно отплата – вярвайки в Неговия Съд, ние няма защо да се тревожим за справедливостта. Но, като християни, даже трябва да желаем покаянието и обръщането на съгрешилите против нас, а не да жадуваме за отмъщение, което е противно на Духа, Който сме приели в името Христово при св. Кръщение и св. Миропомазание. Защото имаме заповед изискваща много повече от прощаването: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен“ (Мат. 5:44-45). Господ не е заповядал невъзможни неща. Но първата стъпка към изпълнението на тази заповед е в прошката.

- Обстоятелствата, в които живеем, изглеждат все по-сложни. Трудно ли човек днес намира своя духовен ориентир и не се ли загубва във водовъртежа на суматохата, в която май се намираме?

- „Изглеждат“ е много точно казано. Първо, защото не е имало време в историята, когато да не е имало „сложни“ обстоятелства, трудности в живота на хората. И второ, защото зависи откъде и как гледаме към обстоятелствата в живота. Погледнати от „камбанарията“ на Христова Църква и нейното Богооткровено учение, всяко от тези обстоятелства намира своето адекватно обяснение, всеки проблем – решение, с Божия помощ. За всеки конкретен човек намирането на „духовния ориентир“, т.е. на Бога е различно – за едни по-лесно, за други – по-трудно. Но, както всеки може да се убеди от собствения си живот, постигнатото с повече труд и усилия бива много повече ценено и пазено от нас. Така, че ако човек добросъвестно търси, без да пести усилия, той и ще намери, както обещава Спасителят (Вж. Мат. 7:7). А без Бога „водовъртежът на суматохата“ е винаги налице. И най-първо вътре – в самия човек, което впрочем, е много по-страшното. Ако вътре в нас е чисто, ясно, светло, няма да е трудно да видим пътя си и в най-сложните ситуации; но ако е мрачно, мъгливо, объркано, тогава и „магистрала“ да се простре пред нас, може да не я видим. Или да я отхвърлим като възможност.

- Какво казвате на хората, които за първи път са решили да постят Великия пост?

- Бог да им помага и укрепи в доброто им намерение, за да се убедят сами колко благотворен е и за духа, и за тялото Постът, който предприемаме в чест на Христовото Възкресение!

- А един бонбон нарушава ли поста?

- Разбирам въпроса ви. Нерядко срещаме сред православните християни една свръхскупульозност и педантичност във въздържането откъм блажна храна, но съчетана с невнимателност към цялостния смисъл на постенето. Ако се хващаме за „единия бонбон“, а нехаем за душевните си страсти, то заприличваме на укоряваните от Господа „лицемери“, даващи десятък от гьозум, копър и кимион, а оставили най-важното в закона – „правосъдие, милост и вяра“ (Вж. Ин. 23:23). Но след като им показва най-същественото, Христос завършва: „Това трябваше да правите и онова да не оставяте“ (Пак там). В този смисъл и „бонбонът“ се оказва немаловажен. Защото „верният и в най-малкото е верен и в многото“ (Лк. 16:10). Внимаването в това какво слагаме в устата си през Поста е първото, най-ниското стъпало на духовната стълба. Ако някой спре на него, значи „той още нищо не е тъй узнал, както трябва да знае“ (Срв. 1 Кор. 8:2). Но пък ако друг се опита да го прескочи, то, най-вероятно ще падне – Господ е промислил всяко стъпало да е на своето място и да има своето значение в нашето изкачване.

И накрая – дали ще нарушим поста с блажна храна, лапната по невнимание или с горделив помисъл, или с лоша дума, или с каквото и да е друго, начинът да го продължим е един – покаяние и изповед. А след това – да внимаваме повече.

- И накрая на нашия разговор. Какво е посланието Ви към християните от Сливенска епархия, а и към всички, които ще прочетат този разговор?

- Великите светци и в Старозаветните, и в Новозаветните времена – и праведниците, и пророците, и апостолите, и мъчениците, и светителите, и преподобните, станаха така велики и благодарение на Поста – както беше казал един от тях: „във всички времена постът е учил всички на живот по Бога“. Ако искаме Божиите приятели да разпознаят в нас свои духовни наследници и да ни съдействат в нашия живот със силните си молитви, нека се потрудим, според силите си, в святото и богоугодно дело на поста! Ако на някой не му е ясно нещо, свързано с това начинание, нека не се стеснява да похлопа на дверите на Църквата - и ще му се отвори (вж. Мат. 7:7), да пита и ще му се отговори.

С митрополит Арсений разговаря Ангел Карадаков.