111 години от подписването на българо-турския и българо-руския протоколи

На 6-ти април 2020 г. се навършват 111 години от подписването на българо-турския и българо-руския протоколи. Изработването им е провокирано от желанието на българите да получат международно признание на независимостта и уреждане на спорни въпроси свързани с статута на българската държава и задълженията й към Османската империя.

Българо-турския протокол е подписан късно следобед на 6 април 1909 г. в Топхане от Андрей Ляпчев и Рифат паша. С този документ Турция признава независимостта на България. Това става в присъствието на посланиците на Антантата – руския Ив. Зиновиев, английския – Дж. Лоутър и френския Ж. Констанс, нарочно повикани от българския делегат като гаранти за изпълнение на постигнатото споразумение. С подписа на турския външен министър са анулирани членовете на Берлинския договор, учредяващи Източна Румелия като турска провинция и натоварващи България с ежегоден данък и пропорционален дял от османския държавен дълг.

България поема задължението да гарантира свободно изповядване на вярата и равенство на мюсюлманите с останалите си граждани, договорена е и организацията на мюсюлманските общини и съставяне на комисия за вакъфските имоти.

България и Турция си поделят задълженията към Източните железници. Под натиска на Австро-Унгария и Германия в протокола е включен член, осигуряващ обезщетение за вложителите в Компанията на Източните железници - българското правителство ще договори с Компанията заплащането на присвоени материали и ще остане задължено за обезщетяване за експлоатацията на железницата, докато Портата и Компанията разпределят помежду си сумата 40 млн. лева.

Протоколът задължава българското правителство да заплати на Турция за правата й върху телеграфа, пощите, фаровете и санитарната служба на своя територия. След като Източните железници, заедно с телеграфските съобщения на територията на България, стават българска собственост се създава предпоставка за развитие на комуникациите в страната.

В отделен член е отбелязано, че Високата порта „припознава новото политическо положение на България”.

Сключеният българо-турски протокол фактически унищожава членовете 1,9,10,12,13 и 21 на Берлинския договор:

Чл. 1. Автономно и трибутарно княжество със сюзарен султан. България се конституира като самоуправляващо се и трибутарно княжество под суверенитета на негово величество султана. То ще има християнско правителство и народна войска /милиция/.

Чл. 9. Данък за сюзереният двор. Размерът да бъде определен от подписалите страни. Сумата на годишния данък ще се определя въз основа средния доход на Княжеството.

Част от османския държавен дълг да бъде платен от Княжеството. Тъй като България трябва да понесе една част от държавния дълг на империята, то при определянето на годишния данък ще се вземе предвид частта от дълга, която ще следва да се прехвърли върху Княжеството по една справедлива оценка.

Чл.10. България. Поемане на задълженията към компанията на железниците Русчук-Варна.

България замества императорското турско правителство в неговите задължения по отношение компанията на железниците Русчук-Варна от деня на размяната на ратификациите по този договор. Уреждането на предходните сметки се предоставя на споразумение между Високата порта, правителството на Княжеството и управлението на компанията.

България. Поемане на задълженията по отношение на други железници на Европейска Турция в Княжеството.

Княжество България поема също съответна част от задълженията, които има Високата порта както към Австро-Унгария, тъй и към дружеството за екплоатация на железниците в Европейска Турция, доколкото се отнася до завършването и свръзването, както и до експлоатацията на железниците, които се намират на нейна територия.

Чл. 12. Права на мюсюлмани и на други, които не се местни лица, да притежават и държат недвижими имоти.

Турските собственици или чужденци, които се преселят да живеят вън от Княжеството, могат да запазят недвижимите имоти в Княжеството, като ги дават под наем или ги възложат да бъдат управлявани от други лица.

Чл. 13. Източна Румелия. Създаване на провинция под християнски генерал-губернатор.

Образува се провинция Източна Румелия, която ще се намира на юг от Балкана и която ще остане под пряката политическа и военна власт на султана, при условие на административна автономия. Тя ще се ръководи от генерал-губернатор християнин.

Чл. 21. Източна Румелия. Права и задължения на Турция по отношение на железниците.

Извън споразумението остават договаряните от Андрей Ляпчев условия за защита на българите в империята и за утвърждаване на Екзархията, т.е за запазване на старото положение и организация на Екзархията в Цариград.

Българо-турският протокол слага края на опасността от война между двете държави и на Балканската криза, предизвикана от обявяването на българската независимост и от анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария.

На същия ден е подписан българо-руският протокол, който урежда финансовите задължения на България, произтичащи от анулирането на васалния й статут спрямо Османската империя.

Опирайки се на правата си от Берлинския договор, след обявяването на българската независимост на 22 септември 1908 г. империята предявява претенции за данъка, който България й дължи като трибутарно княжество за последните 30 години и изплащане на пропорционалния дял от османския държавен дълг. Великият везир Кямил паша настоява да получи и невнесения данък от Източна Румелия, която е османска провинция, въпреки Съединението й с Княжеството през 1885 г. Предявени са претенции и за компенсации за националираните от България железници.

Френските и английските банки, които дължат основна част от османския и българския държавен дълг, се отпитват да използват дипломатическата криза, за да наложат на България пълен финансов контрол, но срещат съпротива от страна на правителството на Александър Малинов.

Българското правителство се придържа към твърд курс на отстояване на независимостта, според който България трябва да откупи експлоатацията и собствеността на железниците, да не плаща обезщетение на Турция за румелийския данък и да принуди турското правителство на пряко споразумение.

На 17 ноември министър Андрей Ляпчев връчва на великия везир декларация, в която България настоява турското правителство да гарантира, че ще уреди всички висящи въпроси с България и че ще признае суверенитета на страната. При приемане на тези две условия българското правителство ще заплати за румелийския данък сумата от 40 млн. лв. и за собствеността и експлоатациата на железниците – 42 млн. лв., като всички останали въпроси ще се уредят от съответните администрации.

Настъпва нов застой в преговорите, в Цариград не бързат да се произнесат по българското предложение. На 9 декември българското правителство отправя циркулярна нота до Великите сили, в която е представено състоянието на българо-турските преговори. Изтъква се, че България не може да плати за данъка на Княжеството към Турция, защото Великите сили не са изпълнили решението на Берлинския конгрес да определят размера на данъка и той изобщо не е плащан. При това положение претенциите на Портата нямат законни основания.

Правителството на Малинов изразява готовност да плати само за железниците и румелийския данък – 20 % от исканите 429 млн. лева. В отговор Париж и Лондон предлагат варианти за заеми, вариращи между 100 и 160 млн. лева. Предложенията са обвързани с увеличаване на държавните приходи, заложени при предишните български заеми и назначаване на френски пълномощен министър, който да ги управлява в София. Българското правителство ги отхвърля и показва готовност за война с Турция, като мобилизира 8-ма Тунджанска дивизия.

До компромис се стига след намесата на руския външен министър Александър Изволски. На 17 януари руското правителство излиза с инициатива съгласувана с Франция и Англия. Русия поема изплащането на исканите от Турция 125 млн. лева, като приспадне тази сума от контрибуциите от Освободителната война /1877-1878 г./; България няма да плаща нищо на Турция, а на Русия ще издължи 82 млн., като сключи формален заем с руската държавна банка при изгодни условия: 4 % лихва и 40-50-годишен срок за погасяване.

Приключването на балканската криза с посредничеството на Русия неизбежно ще засили позиците на силите от Антантата в този район. Това предизвиква недоволство от страна на Германия и Австро-Унгария.

На 12 февруари, турският външен министър Рифат паша заминава за Петербург, където започват руско-турски преговори. На 3 март Изволски и Рифат паша подписват предварително споразумение, според което срещу признаване на българската независимост руското правителство опрощава на Портата 125 млн. военно обезщетение. От тази сума 40 млн. лева са за румелийския данък, постъпващ в Дет пюблик /в периода 1888 до 1908 г. Княжеството й изплаща 61 от 2 951 млн. лева/, 40 млн. – за стойността и правото на експлоатация на Източните железници, 2 млн. – за жп линията Белово-Вакарел, 43 млн. – за турските държавни имоти в бившите Княжество България и Източна Румелия. Останалите въпроси – за вакъфите, религиозните общини, за пощите и телеграфите, фаровете и санитарната администрация, трябва да се уредят в преки българо-турски преговори. България се отказва от турския дълг, свързан с изплащането на жп линията Русе-Варна.

Българското правителство остава неудовлетворено от текста на спогодбата. На 14 март за руската столица потеглят министрите Паприков и Ив. Салабашев, а два дни по-късно Ляпчев отпътува за Цариград. Започват паралелни преговори на българската дипломация, които целят по-бързото решаване на въпроса. Ляпчев е натоварен и със задачата да получи гаранции, че Компанията на Източните Железници ще бъде справедливо компенсирана от Турция и няма да има претенции към България.

Първоначално преговорите в Цариград се развиват успешно, но на 30 март в турската столица избухва бунт против младотурското управление. Новото правителство отказва да признае независимостта и отказва да задоволи исканията на компанията на железниците, което от своя страна също довежда до отказ на Австро-Унгария и Германия да признаят независимостта.

Външният минитър на Австро-Унгария барон Алоис Ерентал предлага „компромисно предложение". То се състои в това Турция да признае независимостта, но в българо-турската спогодба да бъде включен член, който да гарантира обезщетението на експлоатационните права на Компанията едновременно от двете страни. На 5 април 1909 г. в преговорите между Ляпчев и турския външен министър активно се намесва делегатът на Дойче банк в Цариград К. Хелферих.

С подписаният на 6-ти април българо-руски протокол България получава заем от 82 млн. лева за 75 години с лихва 4,75 % без никакви гаранции или контрол. Русия приема за основа 125-те млн., които изплаща пряко на Високата порта, приспадайки й ги от турския дълг по контрибуциите от войната 1877-78 г. На следващият ден 7-ми април руското правителство официално признава независимостта и призовава другите Велики сили да последват неговия пример, което и се случва на 17-ти април.

С подписаните българо-турски и българо-руски протоколи и съпътстващото го признание на независимостта на България от страна на Великите сили българската дипломация успява да защити акта от 22 септември 1908г. Това постижение е в резултат на внимателно обмислена политика, след разумно водени преговори и умение на българската дипломация да се възползва от международната обстановка. България се превръща в суверенна държава със самостоятелна външна политика, издигнат е международният й авторитет. Страната се превръща в равноправна на другите държави. С указ от 21 май 1909 г. българските представителства в редица държави се преименуват в легации, а търговските агентства – в консулства.

Изготвил: Мария Николова – уредник в Регионален исторически музей – гр. Сливен