Празниците Лазаровден и Връбница или още Цветница в нашата традиционна култура

Лазаровден и Връбница или Цветница са пролетни празници, които са подвижни. Те нямат постоянен ден в годишния календар, а се изчисляват според Великден. Винаги обаче, са разположени една седмица преди Великден – Лазаровден е в събота, а Връбница /Цветница/ - в неделята след него.

В предпоследната събота преди Великден християнската църква отбелязва възкресението на Лазар, когото Исус Христос възкресява на четвъртия ден след погребението му, като благодарност за неговото гостоприемство. На следващия ден се празнува Цветница, денят в който Исус Христос е посрещнат в Йерусалим с маслинови и палмови клони.

В традиционната култура тези два празника са сред най-важните пролетни празници, свързани с възраждащата се природа през пролетта и с началото на стопанските дейности през годината. Те са част от Великденския празничен цикъл, който се характеризира с прехода от зимата към лятото, с обновяването на природата, с осигуряването на плодородие, здраве и благополучие. Тези празници са свързани и с важен етап от живота на младите девойки - с преминаването от детството към зрелостта, с тяхната социализация в обществото и възможността да се омъжат. Тази социализация, този преход те извършват като изпълняват трите обреда – буенек, лазаруване и кумичене, през великите пости, на Лазаровден и на Връбница/Цветница. След като преминат през тези три обреда за посвещаване девойките вече имат право да се момеят, да бъдат поискани за жени и да се омъжват. Смята се, че девойка, която не е участвала в обредите няма да се омъжи. От този момент те вече могат да носят везани ризи, да се кичат с гердани, пръстени и гривни, да сресват косите си като възрастните жени и да слагат китки в тях, да носят забрадка /бурунджук/ и косичник /особен накит за глава/.

На Лазаровден, се изпълнява първият от трите обреда - лазаруването. В него участват момичета от различни възрастови групи, в зависимост от населеното място, като най-малките момичета /9 – 10 годишните/ се наричат подевки. Преди празника момичетата се събират в дома на някоя от тях и под ръководството на възрастна жена, учат песните и танците, които ще пеят и играят. На самия ден лазарките, облечени празнично с венчета от цветя на главите, се събират насред селото и от там тръгват да обикалят къщите в населеното място. Песните, които те изпълняват са за плодородие и берекет и са много разнообразни – има за из пътя, за мома, за ерген, за дете, за овчар или друг занаят. След като изпеят песните в дома, стопанката ги дарява с брашно, яйца, ошаф и др., а те продължават към следваща къща и така обикалят цялото село.

Следващият ден е неделя и се нарича Връбница /Цветница/. На този ден се осъществява другият обред за социализация – кумиченето. В него участват девойките, които са лазарували. Всички те стават рано сутринта, откъсват си върбови клонки и изплитат от тях върбови венчета. После се насочват към реката и там пускат във водата венчетата, с предварително поставени белези върху тях за разпознаване. Момата, чието венче изпревари другите става „кумица“ и се ползва с уважението на останалите девойки. Всички заедно се отправят към нейния дом, пеейки специална песен и там се веселят. От Връбница до Великден момите говеят – не говорят на кумата, ако я видят. Едва на Великден всички девойки, които са лазарували отиват у дома на кумата с дарове – пармак /специален обреден хляб/, червено яйце и подарък за нея, целуват й ръка и така разговяват /вече й говорят/. След това се веселят и пеят песни.

Третият обред за посвещаване се нарича „буенек“. Той се осъществява само в определени населени места и в различно време, но винаги е през периода на великите пости и около тези празници Лазаровден и Връбница. В него участват моми над 16 години, които вече са лазарували предходната година и са получили правото да се момеят. Подготовката на обреда започва много по-рано, девойките се събират в дома на по-възрастна жена, която ги учи на песните и стъпките на танца „буенек“. Там те избират и водачка, която ще ги води. Тя също се нарича „буенек“. Обличат се отново празнично, но в поясите на всяка от тях има по две кърпи, а водачката – буенечка и опашкарката /момичето, което е последно/ държат и в ръцете си по една. В деня когато ще играят, момите се събират сутринта на мегдана, в дома на водачката или извън селото и оттам тръгват да обикалят, като играят на песен. Те играят особен танц т.нар. „буенек“ – несключено буйно хоро на верига, което се извива непрекъснато. То се води от водачката „буенек“, а след нея са наредени по височина останалите девойки. Докато играят водачката често хвърля кърпата, която държи в ръката си към някои от наблюдаващи хора и той задължително трябва да я върне с пара. На „буенек“ не се хващат да играят ергени и женени. Основните мотиви на песните са любовно-женитбените, което е характерно и за трите обреда на социализация на девойките.

Материалът е подготвен от Добринка Славова – уредник в отдел „Етнография“ и в него са използвани материали от фонда на отдела.

Снимка: Лазарки от с. Пъдарево /снимка от фонда на отдел „Етнография“/