Георги Данчев

1922 - 1980

Днес, във време на духовен разпад, липса на идеали и ценности, когато апатията и отчуждението от родовото се превръщат в белези на съвремието ни, когато материалното е в неистова борба за надмощие с чистото, когато все повече се усеща нуждата от духовно Възраждане, имаме необходимост от личности като Георги Данчев...

Георги Данчев вече 32 години не е сред нас. Но колкото повече се отдалечаваме от времето, в което е бил в центъра на събитията за нашия град, толкова повече името му се утвърждава като синоним на духовно щедър човек, всеотдаен родолюбец, строител на Сливен и политик от висока класа, високо уважаван за непоколебимите си принципи и критерии за служене на обществото. Определенията за него прилягат на малцина: „феноменален“, „уникален човек и ръководител“, човек с широта на мисълта, здраво свързан с корените и земята на Сливен. С неговото име свързваме изграждането на язовир „Асеновец“, ДТ „Стефан Киров“, летището, Алпийския дом, Въжената линия, много от училищата в града и ВУЗ-а, новите квартали в нашия град и още, и още...

Широко отворени са били обаче сетивата му и за културата на родния ни град, за утвърждаване на традиции, които днес ние, уви, рушим. Вероятно малцина знаят историята около създаването на сливенската трилогия „Тътени“, „Бурята“ и „И стана ден“ на покойния вече Цончо Родев напр. Точно Председателят на окръжния народен съвет Георги Данчев е човекът, който открива за Сливен писателя, който ще отдаде 20 години от живота си, за да издигне литературен паметник на града под небето на Сините камъни.

Една нощ Георги Данчев събужда Георги Йорданов, който по това време е първи секретар на Партията в Сливенски окръг, и му съобщава трескаво: „Намерих човека, който има качествата да осъществи моя стар мерак- да се напише книга за Сливен. Нещо като историята на Табаков, само че като роман...“ Йорданов знаел за „стария мерак“ на Георги Данчев, подкрепил го, защото познавал творческия път на талантливия Родев, обичал историческите му книги, а и били състуденти, приятели, в казармата спяли „гръб до гръб“. Така двамата Георгевци- Йорданов и Данчев, жарки патриоти, патриоти на Сливен и патриоти на България полагат началото.

Цончо Родев е поканен в Сливен и в един мартенски ден на 1970 (минали са точно 42 години) слиза на сливенската гара. На следващия ден се среща с Георги Данчев. И както е популярният израз, харесват се от пръв поглед: взаимната им симпатия и уважение продължават до смъртта на Георги Данчев. Харесването си е харесване, но иначе работата не потръгва- Родев отказва предложението: “Вижте, другарю Данчев, аз не познавам нито града, нито историята му, нито околностите му, нито нрава на тукашните люде. Не мога да си позволя на любезната Ви покана да отговоря с някакво недоносче...“ И тогава Георги Данчев, човек опитен в преговорите, хвърля уловката /Родев споделя за този момент: „Бай Георги просто съумя да ме примами...“/. Разперил ръце, казва на писателя: „Разбрах и няма да настоявам повече- просто уважавам Вашите съображения, както и честния начин, по който ги изложихте. Но искам да Ви предложа нещо съвсем друго. Има ли някаква пречка, без абсолютно никакви ангажименти от Ваша страна, да дойдете през лятото за десетина дни тук със съпругата си, пък аз да Ви дам един джип и човек, който да Ви разведе из Балкана? Ей така, на екскурзия? Вярно този човек няма да знае местата колкото мене...(заклинателно вдигнал пръст), защото аз мога да Ви покажа дървото, под което е спал Стоил войвода, ама все пак...“ „Не, няма никакви пречки“- казва Родев. И през август екскурзията наистина се състоява. И кръстосвайки на зиг-заг, Цончо Родев обикаля практически целия Сливенски балкан- от Медвен и „Джендемите“ на изток, та до „Агликина поляна“ и „Кална усоя“ на запад. „Това беше своеобразна магия за мене- спомня си по-късно писателят.- Някогашните следобеди на „Скалата“ край Провадия се оказаха бледи видения на юноша, влюбен в миналото. Докато тук, в Сливен, всеки камък е история и всяко поточе шуми и разказва стари случки и предания“. И когато се връща в Сливен, от предишната му неотстъпчивост не е останала нито следа; среща се с Георги Данчев и му заявява, че „вдига бяло знаме“- ще пише за Сливен. В отговор „бай Георги“ отваря тайното шкафче в кабинета си, вади бутилката за специални случаи и двамата пият по глътка „за щастливото начинание“. Цончо Родев дори не предполага, че с тази глътка питие всъщност прекрачва нова страница, не, в цяла нова епоха на живота си навлиза, за да сътвори сливенската трилогия... Но освен „подмамването“, „бай Георги“ става и покровител, „крило“ за писателя. След ранната му смърт в „крило“ се превръща тогавашният кмет на града Петър Марков, който също си отива без да дочака края на литературното дело. Ще се намерят обаче ментори като човека, наричан „пълна сливенска енциклопедия“- Васил Дечев, като десетките сливналии, подпомогнали Родев в работата му над „сливенската сага”.

Почти до самата си смърт, при разговори на сливенска тема, Цончо Родев не пропускаше да отбележи какви ръководители е имал някога Сливен, не пропускаше да спомене „бай Георги“ и думите му, отправени към него: „Работи! Другото остави на мене“. Уви, Георги Данчев не доживява да види реализиран своя „стар мерак”. Умира преди излизането на втория том от трилогията- „Бурята“...

Без покровителството обаче, без силната ръка на управленци, на администратори- патриоти като него, които да отстраняват клоните и камъните по пътя на писателя Родев, да хвърлят мост над пропастите, да проправят стъпала към върховете, реализирането на толкова мащабна задача като „сливенската трилогия“ би била невъзможна. “(по „Цончо Родев- един живот за България“)

Днес неистово се усеща нуждата от хора като Георги Данчев, милеещи за Сливен и неговото духовно пробуждане...

Поклон пред паметта на Георги Данчев!

СОНЯ КЕЛЕВЕДЖИЕВА

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ОбС СЛИВЕН